Икономически растеж: невъзможен, ненужен, вреден

Светът е вече пълен и няма място за ускорен икономически растеж. Това, което липсва на България, не е повече БВП, а собствено мислене по глобалните въпроси: изказване по време на представянето на Юбилейния доклад на Римския клуб в София на конференция, организирана от фондация „Фридрих Еберт“    

За мен е голяма чест да взема думата след лекцията на професор фон Вайцзекер, почетен председател на Римския клуб и учен, чиито трудове съм изучавал още като студент. Дейността на Римския клуб има легендарен статус сред българските академични среди, както впрочем и по целия свят. Сега ще опитам да представя българския контекст на тази толкова важна тема: възможно ли е – и ако да, разумно ли е – да се преследва неспирен растеж в една земя с ограничени ресурси.

Ако мога да обобщя разпространената гледна точка в България: да, планетата има ограничен носещ капацитет и прекомерното производство и консумация са вредни – но това не се отнася до нас. България е все още бедна държава и икономиката й не следва да се самоограничава по планетарни съображения. Границите на растежа са нещо актуално за богатия Северозапад, а ние нека първо натрупаме богатство чрез стратегии за догонващо развитие, а после ще ограничим икономиката си.

Тази гледна точка е както грешна, така и ощетява възможностите на нашата страна. Като начало, ще изтъкна трите големи дефекта на българския икономически растеж. Те говорят, че ръстът на БВП не е решение на почти никой от националните проблеми.

Първо, нарастването на БВП през последните години у нас се придружава от голям кредитен ръст. За последните 4 години, ръстът на банковия кредит съответства на половината от ръста на БВП (50.5% за периода от Q1 2015 до Q3 2018 г.). На графиката долу ясно се вижда, че след 2017 г. ръстът на кредита изпреварва ръста на БВП. Това означава, че населението губи икономическа и гражданска свобода. То попада в познатата спирала: непосилна работа за обслужване на кредити, теглени за покупка на стоки, които служат като отдушник на личността, притисната от непосилна работа.

Може би още по-вреден е вторият дефект на българския растеж: той се осъществява в едно подчертано неравно общество, най-неравното в ЕС, с индекс на Джини над 40 пункта. Мисля, че следната графика не е показвана още в България: през 2017 г., откогато са най-новите данни на Евростат, 6% най-богати българи са прибрали повече доходи, колкото половината най-бедни.

В подобно неравно общество растежът на БВП няма да реши проблемите на бедността и социалното изключване, а просто ще направи най-богатите още по-богати. Така стигаме до третия дефект на българския растеж: той се осъществява в няколко индустриални зони, т.нар. Острови на растежа, най-вече в столицата, където се отчитат 40% от БВП.

Към тези зони се насочват инвестициите в публична инфраструктура, за сметка на останалата част от страната. Сякаш се изпълнява Библейската притча „който има, ще му се даде“. В същото време, за шест български области с население общо 900 хил. души, БВП през 2016 г. е на по-ниско равнище по сравнение с 2007 г., когато страната влезе в Европейския съюз.

Може ли да смятаме, че ако преодолеем тези дефекти на българския икономически растеж, можем да продължим да догонваме равнището в Западна Европа? В крайна сметка, виновен е не растежът на БВП, а определени национални специфики. Така ли е наистина?

Тук стигам до най-важния момент – двете зони на богатството. В първата зона икономическият растеж спасява човешки животи. Във втората зона той носи ползи, несъмнено, но те са далеч по-малко – свидетели сме на намаляваща пределна полезност на БВП. В някои страни 100 долара повече или по-малко определят дали човек ще живее 30 или 60 години: дали ще преследва щастието си или ще води отчаяно съществуване. В други страни тази сума е просто сметката за вечеря в един не-скъп ресторант.

Отдавна е установено, че след определено ниво, богатството губи голяма част от своето значение. Едно от най-вдъхновяващите неща е, че България в момента се намира на такава повратна точка. С над 20 000 долара БВП на човек от населението според паритета на покупателната способност, страната всъщност вече е достатъчно богата, за да може да се грижи за дългосрочното не-икономическо добруване на своите граждани. 

Границата от 20 000 долара БВП на човек годишно не е произволна, а е научно установена от различни автори. Отвъд нея ключови социални функции като качество на здравеопазване, образование, социална защита, не зависят толкова от размера на богатството, а от институциите и социалната структура.

Всъщност още през 2005 г. Донела Медоуз в осъвремененото издание на „Границите на растежа“ изтъкна, че равнището на БВП в Източна Европа е своеобразен вододел. Това беше и една от личните ми мотивации да изследвам привидно излишния въпрос за границите на растежа в страна с по-ниски доходи като България.

Някои ще кажат: посочените 20 000 долара са измерени по паритет на покупателната способност, но реално сумата е под 10 000 долара: нека първо станем два пъти по-богати, а след това ще пазим природата, ще установяваме равенство и т.н.

Аз предлагам друга гледна точка. По данни на Global Footprint Index, България към 2014 г. има положителен екологичен баланс, тоест биокапацитетът й на човек от населението надхвърля екологичния отпечатък. Нещо повече – България е сред малкото европейски страни, които могат да се похвалят с това.

Тоест, нещо в българския социално-икономически модел позволява едно по-умерено натоварване на природата – нещо, което липсва в страните, чието БВП днес необмислено опитваме да догоним, плащайки твърде висока цена за това.

Различни международни изследвания през последните години изтъкват силата на социалните връзки в България. Именно социализацията е това, което дълги години позволяваше на българското население да се справя с живота, въпреки сравнително ниското равнище на доходите. В България има институции и традиционно екологично знание, които биха заинтригували западните изследователи на пост-растежа.

Така стигам до три важни момента, с които ще завърша изложението си. И трите се нуждаят от широка национална дискусия.

Първо, трябва да стане широко известно, че ръстът на БВП не е ключ към щастие. И в момента „бедна“ България е по-богата от най-щастливите страни в света. Българите имат среден индекс на удовлетвореност от живота 4.2 пункта, а БВП на човек над 20 000 долара (ППС). В Тайланд с 16 000 долара и Коста Рика с 15 500 долара, индексът на удовлетвореността от живота е съответно 6.3 и 7.3 пункта.

Скорошно изследване от декември 2018 г. открои областите, които най-силно пречат на националното щастие в България. Те са усещането, че страната се управлява лошо, лошото качество на живота в малките градове и посегателствата върху околната среда. Вместо зад всяка национална политика да прозира стремеж за увеличаване на БВП, следва приоритетно внимание да получат точно тези проблемни области.  

Второ, в българския социално – икономически модел се крият елементи, които днес са подложени на ерозия, но които ще стават все по-ценни в условията на един пълен свят – циклични празници, домашни стопанства, традиционни табута, мрежи за взаимопомощ, бартерни системи. Колкото повече от тях бъдат съхранени, толкова по-високо ще е реалното богатство на България.  

Трето, нужно е да де-колонизираме нашите умове. Модерното движение за де-растеж в Западна Европа многократно повтаря този лозунг, но Западът продължава да гледа на себе си като на интелектуална метрополия. Също и българите свикват да се чувстват като интелектуална периферия, която внася мислене. България има уникална природно-географска позиция в Европа и ползвайки високите интелектуални образци като тези, разпространявани от Римския клуб, тя следва да създаде свое собствено мислене по най-наболелия проблем на съвременността: как да се поставят юзди на това ненаситно чудовище, което дърпа обществото все напред – там, където може би лежи пропаст.