В очите на истинския комунист, социалните пориви на народа са по-вредни от дивия капитализъм
Мястото е Барселона, времето е Испанската гражданска война. Затворите са пълни с хиляди защитници на Републиката, сред тях много чужденци. Жандармерията нахлува по домовете на набелязаните жертви или ги причаква по улиците. Затворени без съд и присъда, мнозина остават с месеци в режим „инкомуникадо“, тоест без досег с външния свят. Незнайно колко, вероятно стотици, са ликвидирани физически.
Горните събития не представляват превземането на Барселона от Франко. Става дума за Майските дни от 1937 г., когато PSUC – Обединената социалистическа партия на Каталония (местно разклонение на Испанската комунистическа партия), се съюзява с буржоазията, за да унищожи един свой, прекалено ляв, политически конкурент.
Това е POUM – революционна марксистка партия, която има сравнително малка, но ангажирана членска маса (70 000 души към декември 1936 г.). Партията е в добри отношения с анархистите и участва активно в работническото самоуправление на Барселона. Вероятно десет хиляди от нейните членове воюват в паравоенни формации на Арагонския фронт и удържат настъплението на фашистите.
Но за „истинските“ комунисти от PSUC и за техните диригенти в Москва, революционерите от POUM са по-лош враг от Франко. Комунистите имат привилегията да разпределят в Испания съветските помощи. Съветски винтовки така и не стигат до фронта, където воюват „милициите“ на POUM. И при първа възможност PSUC организират чистка в левия спектър.
Впрочем в Гражданската война испанските комунисти действат като дясна политическа сила. Определението е на Джордж Оруел, който е свидетел и жив участник в събитията. Оруел воюва на фронта през зимата и пролетта на 1937 г., но е ранен тежко в гърлото и е освободен от служба. Така той се озовава в Барселона точно във времето на Майските дни. Бъдещият автор на „1984“ и „Фермата на животните“ се разминава на косъм със затвора, принуден е да спи на улицата и в последния момент бяга във Франция.
В документалната си книга „Възхвала на Каталония“ (Homage to Catalonia) Оруел дебело подчертава, че PSUC и нейните съветски началници работят срещу интересите на испанския пролетариат. През 1936 г. в Каталония и Арагон се случва истинска социална революция. Селяните си поделят земята на сеньорите. Фабриките се управляват от работнически съвети.
Добре е да се знае, че тези стихийни действия, и то в тежък военен период, не са довели до недостиг на храни и други насъщни стоки. Нямало е галопираща инфлация, нито спиране на комунални услуги. Индустрията и фермите продължават да работят.
Работилница за производство на муниции в Барселона, 1936 г.
Но този импулсивен анархо-комунизъм не е по вкуса на СССР. По нареждане на Москва, PSUC осъждат „заграбването на частната собственост“ и идеята за постоянна революция. На практика, комунистите се противопоставят на стремежа на масите за безкласово общество.
Оруел свидетелства, че никога не е виждал идеала на равенството толкова близък, както в Барселона през 1936 г. Сервитьори и ваксаджии гледат клиентите право в очите и ги наричат „другарю“. Бакшишите и проституцията са забранени. Йерархията е отхвърлена.
Звучи фрапантно, но един редник в милициите можел да откаже да изпълни командата на генерал, ако не бъде убеден с личен разговор, че заповедта е целесъобразна. Въпреки това, паравоенните отряди на анархисти и революционери удържат и дори надделяват над фашистите – независимо че не им достигат оръжия, амуниции, дърва за огрев в окопите и т.н. Тайната се крие в силата на вътрешната убеденост. Вместо пасивен изпълнител на команди, такъв войник е жертвоготовен боец за нов строй.
В името на йерархията
Тази социална анархия, показала удивителен потенциал за самоорганизация, се сблъсква с интересите на големите: комунисти, капиталисти, фашисти. Комунистите активно помагат за унищожаването на левите „алтернативни“ партийни и профсъюзни структури в Барселона и така отслабват каузата на Републиката. Но явно премахването на конкурентите за любовта на народните маси е било по-важно от победата в една война или бъдещето на една страна.
Защо? Оруел дава няколко отговора. В средата на 1930-те СССР най-сетне намира съюзник в Париж, а буржоазна Франция не иска размирици на южната си граница. Лондон също разчита в този момент на Москва, за да не загуби многомилионните си инвестиции в Испания. Държавните интереси на СССР надделяват над (без)класовата романтика и испанските комунисти са най-удобният посредник за това.
Също така, партията POUM е считана за „Троцкистка“, независимо че ръководството й го отрича. Сталин е готов да изпепелява, за да си разчисти сметките със своя бивш боен другар.
По-дълбокото обясение е, че анархизмът и комунизмът са два модела, много по-далечни, отколкото капитализмът и комунизмът. Комунизмът се гради върху строга вертикална йерархия, върху която е кацнал Вожд. Системата му се нуждае от автоматичното покорство на масите и санкционира задаването на въпроси.
Анархизмът – във формата, реализирана за кратко в Барселона през 1936 и 1937 г., разчита, че вродените способности и стремежи на хората да създават общности сами ще се справят с проблемите. Лидерът трябва да доказва постоянно своите умения. Идеята за „общата“ собственост при анархизма е реална, докато съветският тип комунизъм използва собствеността и ресурсите за бетониране на партийната линия.
Тоест, системите на комунизма и капитализма имат общ интерес: да предотвратят революцията, при която работниците сами управляват средствата за производство. Това обяснява защо западната преса единодушно – и крайно едностранчиво – отразява саморазправата с испанските анархисти и революционери. Без доказателства се въприема наратива в комунистическата преса, че POUM са заговорничели с фашистите.
За щастие Оруел се озовава на това място в точния момент и описва видяното. Схематично казано, книгата му боде очите и на капиталисти, и на комунисти: на първите, защото големият писател се представя като убеден защитник на социалистическите идеали. На вторите, защото разкрива низките им себични мотиви.
Книгата „Възхвала на Каталуния“ е публикувана през 1938 г., първото си издание в САЩ вижда чак през 1952 г. Тя щеше да е старателно забравена, ако не беше успехът на по-късните творби на Оруел. Доколкото разбирам от интернет, книгата е издадена на руски език без съкращения за първи път през 2016 г.
Диагноза „верни на СССР“
Българската история дава друг пример как комунисти унищожават самобитни леви организации. Така нареченото Септемврийско въстание от 1923 г., което коства живота на 5 или 10 хиляди души и почерня безчет семейства, е плод на омразата на Българската комунистическа партия към Българския земеделски народен съюз и харизматичния му водач Александър Стамболийски.
БЗНС претендира, че е истинският представител на интересите на отрудените българи. След като поема властта през октомври 1919 г., Стамболийски доказва това на практика. С неговата Аграрна реформа се изземват земеделските земи над 300 дка на едно семейство и с горницата се оземляват бежанците от Тракия и Македония.
Едрите прекупвачи се изолират от търговията със зърно и тя се превръща в държавен монопол, който плаща твърди и добри цени на селяните. Значителни средства се влагат за строеж на училища и за народно просвещение. Министрите на правителствата, отговорни за Националните катастрофи, са вкарани в затвора. Подготвя се премахване на монархията, църквата се поставя под държавен контрол.
Пред лицето на Втората национална катастрофа, в пристъп на доморасло прото-кейнсианство, Стамболийски въвежда трудова повинност и по този начин осигурява прехраната на десетки хиляди души, работещи за възстановяване на инфраструктурните рани от войните.
Тази лавина от радикални леви мерки, приети за по-малко от четири години, води до консолидиране на позициите на БКП и на десните партии, съюзени в Конституционния блок. Първите на практика се обезсмислят чрез смелите социални реформи на БЗНС. За икономическите интереси на вторите, БЗНС е смъртен враг. Превратът тежи във въздуха.
По стечение на обстоятелствата, оръжие срещу правителството вдига Военният съюз, но и в самата БКП има нагласи за „въоръжено противопоставяне“ на първото българско правителство, работещо в интерес на широките маси. След като със сила – но без убийства, Оранжевата гвардия на БЗНС слага край на организираните от комунистите стачки, през 1920 г. е създадена Военната организация на БКП.
След Деветоюнския преврат от 1923 г., когато военните и десницата се саморазправят с наследството на Стамболийски, БКП запазва неутралитет. „По време на преврата, БКП стои встрани и ръкопляска на действията на Военната лига … Лидерите на БКП не можеха да приемат претенциите на Премиера (Стамболийски) да е автентичният глас на българския социализъм“ – твърди Миша Глени, британски изследовател на новата история на Балканите.
Има и още по-нелицеприятни интерпретации на тези събития. Някои следи сочат, че ръководството на БКП редовно е получавало от военните информация за хода на преврата и активно е удържало членската си маса да не оказва подкрепа на БЗНС. Към юни 1923 г. БКП е втората по сила политическа партия в страната, като общо за земеделците, комунистите и социалдемократите са гласували над 70% от избирателите. Кой знае каква щеше да е днес съдбата на България, ако левите бяха намерили аргументи за обединение.
Макар и несъгласен с методите на болшевиките, Стамболийски е симпатизирал на СССР. Но надали това е имало значение, когато Григорий Зиновиев, генералният секретар на Коминтерна, смъмря БКП, че е останала безучастна, докато монархо-фашизмът унищожава революционния потенциал на българските селяни.
С безкрайно закъснение, БКП се поддава на натиска от Москва и вдига бунт срещу новото правителство на Александър Цанков. Следват разгром, реки от кръв и дълги години на бял терор. Това е цената, която широките народни маси на България трябваше да платят, за да може БКП да се превърне в техния най-влиятелен представител.
Дилемата на комуниста
Дали разкритият по-горе модел за политическо поведение на комунистите – остра неприязън, преминаваща при първа възможност в открита враждебност към алтернативните леви организации – е заложен в партийната ДНК? Или това е разумно поведение, което предпазва стадото, винаги готово да кривне след чужди овчари?
Въпросът става още по-сложен, когато „овчарите“ са представители на консервативното статукво, опитващи се да „подкупят“ народните маси със социални отстъпки. В началото на 1880-те – когато Карл Маркс е още жив, Социалистическата работническа партия на Германия, която е директен предшественик на сегашната влиятелна SPD, е изправена пред подобна главоблъсканица. Реакцията, макар и в по-мека форма, не е по-различна от тази на БКП и PSUC.
Ото фон Бисмарк остава в историята не само като обединител на Германия, но и като инициатор за приемането на първата в света цялостна система за социална защита на работниците и възрастните хора. Макар че е въвел закон, забраняващ социалистическите партии и печатни издания, Бисмарк няма нищо против да наричат новата пенсионна система „Държавен Социализъм“. Той я определя също така и като „практично християнство“.
В Закона за здравно осигуряване от 1883 г. е предвидено работодатели и работници да правят вноски в специален „фонд в случай на болест“, от който се плаща здравно лечение и болнични на работника в продължение на 13 седмици. В Закона за застраховка срещу инциденти от 1884 г. се предвижда изплащане на помощи на трайно нетрудоспособните в размер до 2/3 от заплатата. За отбелязване, десните партии в Бундестага са силно против.
През 1889 г. е приет и през 1891 г. влиза в сила Закон за застраховка срещу старост и нетрудоспособност. Той предвижда данък върху заплатата, от който се изплаща пенсия след навършване на 70 г. Тази пенсионна схема е задължителна само за хора със скромни доходи, които рядко доживявали до 70 г., и все пак няма спор, че за края на XIX век Бисмарк приема радикална социална мярка.
Канцлерът се води не толкова от съчувствие към работниците, а от стремеж да задуши засилващите се симпатии към социалистическата програма. По думите на Дейвид Уилямсън (“Бисмарк и Германия: 1862-1890”), германските социалисти застанали пред сложна дилема. От една страна, Бисмарк предлагал почти всичко, за което те се борели от години, тоест били длъжни да го подкрепят. Но ако признаят това, все едно да капитулират.
Учениците на Маркс отговарят с мъдростта на Макиавели. Те предлагат малки поправки в Бисмарковите социални закони, които очаквано не се приемат. След което вече могат да тръбят, че идеите им не са чути – и открито се обявяват срещу революционното за времето си социално законодателство.
Научен урок
Посочените три примера, развили се в рамките на половин век, са с различен контекст, но показват удивителна закономерност в реакциите на три марксистки партии. Главната им цел е да се превърнат в монополни представители на интересите на народните маси. Без значение е дали този път не води до тежки загуби на доходи и човешки живот – цена, плащана от същите онези, за чиито защитници се представят комунистите.
Със същата лекота, с която през 1937 г. комунистите в Испания се разправиха с революционните анархисти, през 1970-те САЩ и СССР намериха общност от интереси. Историите за „свободния свят“ или „световния социализъм“ са митове за наивната публика. Студената война бе мълчаливо примирие между две световни империи, поделящи си васали и зони на влияние. Между комунизма и днешния военизиран капитализъм има по-малко разлики, отколкото идеолозите биха искали да си представяме.
Що се касае до задушаващата червена прегръдка около автентичните леви движения, не обяснява ли точно тя идейната безпътица на България? Както и комунистите в Испания през 1930-те, днес Българската социалистическа партия е застъпник на десни политики, характерен пример е подкрепата за регресивната данъчна система. Нищо чудно, след като в ръководните редици на БСП има толкова милионери.
По-интересно е защо в България вече 25 години не може да се появи достатъчно силна лява алтернатива на БСП. Този партиен и идеен вакуум вляво не би могъл да се случи без „пасивната намеса“ на българските социалисти – без тяхната коалиционна, организационна и кадрова политика.
Така стоят нещата днес в много европейски страни. Докато „утвърдените леви“ зорко бранят своя монопол върху правото да представляват бедните, най-често като втора партия в опозиция, управляващата десница следва уроците на Бисмарк. Десните изпълняват неизбежната част от социалистическата програма, а „левите“ им партнират, като следят да не покълне някоя твърде радикална социална инициатива.
Снимките в тази статия са изложени в Музея на историята на Каталония
Семейство на емигранти след края на Испанската гражданска война