Аладин и вълшебния износ

Богати стават тези страни, които имат технологии за производство

Спомняте ли си как злият маг се добра до вълшебната лампа в прочутата приказка от „Хиляда и една нощ“? Престорил се на глупав търговец и тръгнал из града, като викал: „Сменям стари лампи за нови!“ Прекрасната, но наивна принцеса Будур бързо изнесла очуканата медна лампа на съпруга си и „ловко“ я изтъргувала, радвайки се на добрата сделка.

В същото като арабската принцеса положение днес се намира българската икономика. Тя отчита „растеж“, като изнася суровини – руди, метали, дървесина, зърно. Добронамерени външнотърговски партньори хвалят отворената ни икономика, правителството се тупа по гърдите заради добрите показатели.

Само че металите, които се вадят от българската земя, щом напуснат страната ни преживяват вълшебна трансформация. Те влизат в заводи с модерни технологии и се превръщат в жици, профили, машини. Дървесината става на мебели, зърното на скъпи колбаси и кифлички. Информираните хора са наясно: България изнася суровини и губи „добавена стойност“.

Изгубената „добавена стойност“ не е само под формата на пари. А най-вече на хора и на свързаност с модерния свят. Производството на суровини не е особено трудоемко: нужни са трактористи, миньори, дървари – и толкоз. Тъй като родните суровини не се преработват у нас, малко са промишлените предприятия. За българските специалисти няма качествени работни места. Младите хора с креативни нагласи нямат поле за реализация. Те напускат страната в търсене на трудова изява – безценна суровина за чуждите развити икономики.

През последните 10 години имаше немалко политически приказки за „ре-индустриализация“. Говореше се от време на време за „национална специализация“, за „индустрии-локомотиви“, построиха се с публични средства технологични паркове. Създаде се пътна и сградна инфраструктура, която трябваше да улесни бизнеса, който неизбежно щеше да дойде заради ниските ни заплати. Пяха се химни за българския програмист, който ни слави в чужбина.

Какво е действителното положение на нещата? Станал ли е българският бизнес по-технологичен? Вдига ли се суровинното проклятие от икономиката ни? По-долу привеждам различни, рядко публикувани факти за естеството на българския износ и тенденциите му в последните години. На финала давам седем идеи за икономическо развитие.

От зърно до метал

През 2016 г. от България са изнесени стоки на стойност 26.087 млрд. долара, показва базата данни на UNCTAD – службата на ООН за търговия и развитие. Тази сума е с 1.2% по-висока по сравнение с предходната година, но спрямо 2013 г., когато българският износ отчита своя пик, има намаление с 11.6%. Тези проценти дават известна информация, но за да добием пълна представа, следва да ги оценим спрямо стойността на долара през годините и равнището на цените на различните продукти в света.

Но още по-важно е да разберем какво по-точно изнасяме, защото има продукти, при които ръст в износа говори за бедствие в икономиката. Такъв е например скрапът. За последните 15 години от България е изнесено отпадъчно желязо на стойност 2.8 млрд. долара. След 2002 г. старите производствени мощности се демонтират, нарязват и изнасят със страшна сила. Добрата новина е, че този бизнес вече се свива. Почти не останаха социалистически активи, че да се чудим как да ги боядисваме).

Какво да кажем за селскостопанската продукция? Унгарският лидер Виктор Орбан, при всичките си авторитарни грехове, има представа от икономика. Негов девиз е: „Ще изнасяме зърно само в кожа“: продукцията от растениевъдството следва да увеличи стойността си, като се превърне в ресурс за животновъдството и за хранителната индустрия. При нас износът на зърно (пшеница, царевица, ечемик и някои други), зърнени заготовки и маслодайни семена през 2016 г. възлиза на 2.01 млрд. долара – 7.7% от целия ни стоков износ.

Сходна е ситуацията при цветните метали: за миналата година сме изнесли руди, концентрати, метали и скрап на стойност 2.3 млрд. долара. При тази стокова категория има особеност: износът не е толкова на български полезни изкопаеми, колкото на чужди медни концентрати, пречиствани в бившия МДК „Пирдоп“, днес собственост на германската „Аурубис“. Това не променя общата картина – суровата мед не е „връх на технологията“. Внасяме от развиващия се свят руди и концентрати, замърсяващата преработка е за нас, за по-развитите страни остава да оползотворят метала.

Макар и в много по-малки размери, износът на дървесина, грубо преработени дървени продукти и пулп е може би по-вреден за страната в дългосрочен период. През 2016 г. износът по тази статия е за 185 млн. долара, през 2015 г. той достига 222 млн. долара.

Как стои въпросът с износа на „кожа“, тоест на продукти от българското животновъдство? Все пак продаваме в чужбина сирена и кашкавали за близо 100 млн. долара годишно. Тук следва да се обърнем към огледалните данни за вноса. От Графика 2 ясно се вижда, че вносът на месо, мляко и млечни произведения значително надхвърля износа. На този въпрос ще посветя в бъдеще отделна статия.

Магически реализъм

Статистиката за българския износ през миналата година дава и един положителен сигнал, който следва да подчертаем: увеличава се делът на т.нар. инвестиционни стоки (машини, части, уреди, апарати и др.), за направата на които са нужни по-сложни технологии. Данните на БНБ показват, че през 2016 г. от България са изнесени инвестиционни стоки за 5.55 млрд. евро, което е почти 14% ръст на годишна база.

Инвестиционните стоки днес формират 23.5% от българския износ, докато преди десет години техният дял бе едва 16%. Безспорно е засилването на „умния износ“, но да погледнем по-внимателно от какво по-точно се състои той. Статистиката на БНБ сочи ръст във всички „инвестиционни“ категории: с 40 млн. евро повече машини и апарати, с 60 млн. евро повече електрически машини, с 90 млн. евро повече резервни части.

Но най-голям е ръстът на „другите“ инвестиционни стоки, за които не се посочва конкретна категория. Затова отново да се обърнем към по-детайлните данни на UNCTAD.

Измерени в долари, някои технологични български продукти действително увеличават експортните си пазари (доларът чувствително поскъпна през 2016 г. и резултатите следва да се оценят още по-положително). С 33.6 млн. долара, до 520 млн. долара, нарастват приходите от износ на електроразпределително оборудване. Износът на превозни средства и части за тях достига през 2016 г. до 643 млн. долара, ръст от десет процента. С над 20 млн. долара нараства износът на процесори, различните хидравлични помпи и компресори отчитат над 23 млн. долара повече износ. Толкова е ръстът и при телекомуникационното оборудване.

Това не може да не радва. Но нека бъдем реалисти. И да отчетем следните факти:

а) част от продуктите, които днес се изнасят от България, са в крайна фаза от жизнения си цикъл. Това е в сила специално за превозните средства с ДВГ и частите за тях.

б) голямата част от износителите на инвестиционни стоки от България са чуждестранни предприятия. Те идват у нас заради по-евтината работна ръка и изнасят печалбите си. Идват с готова технология и рядко осъществяват технологичен трансфер. Формират се, по думите на доц. Иван Костов, „технологични острови“ в море от недоразвитост.

в) при много инвестиционни стоки ситуацията не е позитивна. Износът на не-електрически двигатели и мотори миналата година на практика е преустановен. Свива се износът на машини за конкретни индустрии (текстилни, металообработващи, селскостопански и др.). При телевизионните приемници и частите за тях износът се срива над два пъти. Машините за електроенергетиката също дават назад.

г) най-важното: остава скъсана връзката между български суровини и производство на български инвестиционни стоки. Българските суровини се изнасят, без да се прероботват. В същото време трябва да се внасят отвън суровини за по-сложните изделия.

Кога ще светне лампата

Посоченият ръст на по-технологичния износ говори най-вече за увеличения интерес на чуждите инвеститори към страната заради членството й в ЕС, съчетано с много ниска цена на труда. Средно час труд на български работник струва на работодателя 4.4 евро, докато в ЕС28 цената на час труд е 25.4 евро.

Това не се отразява на факта, че продължаваме упорито да изнасяме суровини. Българската принцеса Будур не е поумняла особено: година след година тя продължава да връчва вълшебната лампа на „дружелюбните“ търговци. През 2016 г. суровините са над 39% от целия ни износ. Да, делът им леко намалява – но не защото сме почнали да ги преработваме, а заради ръста на износа на инвестиционни и потребителски стоки.

За последните 6 години обемът на суровинния износ на практика е без промяна, около и над 9 млрд. евро. Формирало се равновесно състояние, което удовлетворява запазените интереси. Добивните предприятия и арендаторите печелят добре при сегашния модел, макар че не спират да опитват да се разраснат (предлагат се нови мини във Велинград, Трънско, Източните Родопи и къде ли не).

Наети са „икономисти“, които обясняват, че добивът на полезни изкопаеми имал висока производителност на труда. Та как няма да е висока – каквото и да прибавиш върху нулата, ще е много. Но икономическата теория отдавна е установила, че в добивния сектор пределната производителност намалява с времето. Със сегашната експортна структура, утре ще сме по-бедни.

Действително висока производителност на труда в България ще видим само тогава, когато с машини и технологии започнем да преработваме българските суровини – метали, зърно, месо, мляко, умни хора с блестящи идеи – като ги превръщаме в български продукти. Както за износ, така и за нашия си пазар.

А иначе, да не става грешка докъде сме стигнали с промишлеността, по-долу е дадено сравнение на индустриалното производство в България и в Унгария. Българското е за 27.7 млрд. евро, от които 24% средно високи и високи технологии. В Унгария този дял е 60%.

Някой ще каже, че индустрията е отживелица: нали сега е времето на дигиталните технологии, на услугите. България е отличен пример, че страна с много услуги, но без производство не може да се радва на добър стандарт на живот. Индустрията е толкова важна, че позволява върху богатството, което създава, да поникнат и услуги. А „дигиталните технологии“ имат различни приложения в икономиката. Ако се употребят, за да създадат още една игра за телефон, с която да убием последния час на работа, те не увеличават, а всъщност намаляват богатството. Ако са производителни – са всъщност новата форма на индустрията.

Какво да направим?

През годините са давани много предложения за индустриално развитие на България. Много от тях не се съобразяват с екологичните императиви, други не вземат предвид посоката, в която върви световният пазар. Но е имало и великолепни идеи и даже стратегии. Те остават нечути от българското макроикономическо управление, което вижда своята задача не в развитието на страната и просперитета на хората, а в управляването на общественото мнение.

Въпреки това, ще споделя седем идеи за развитие на „умен експорт“, които нямат „вълшебна сила“, но някои по-богати от нас страни са ги прилагали и са спечелили от това.

1) България се нуждае от нови индустрии, в която световните сили все още не са раздали картите. Такава (доскоро) например беше производството на електромобили. Имаме шанс и за органични храни. Необходимо е да се формират Стратегически Триъгълници „наука – правителство – бизнес“ за подобни обещаващи индустрии.

2) Във висшето образование, обучението на икономисти държавна поръчка да бъде намалено 2-3 и повече пъти. Държавата да поема разходите по образованието само на специалности, свързани с производство и култура – както и на студенти, показали най-добри резултати в своята специалност. Да се осигурят прекрасни условия за обучение и практика на студенти по инженерни, природни и точни науки.

3) Да се инвестира в изграждане на качествено професионално средно образование. След 10-и клас учениците, които не са записани в природни, математически или езикови гимназии, да се насочват към изучаване на професия в сферата на промишлеността или на туризма. Професионалното обучение да е в тясна връзка с бизнеса и да осигурява голяма (и платена) практика. Да се въведе „професионално висше“ образование.

4) Да се „свият сармите“ на работодателските организации, които лобират за ниски разходи за труд и настояват за внос на евтини работници от чужбина – прилагат стратегията „след нас потоп“. Т.нар. „Тристранен съвет за социално сътрудничество“ да се преосмисли и реорганизира. Чрез различни механизми от данъчното и трудовото законодателство да се гарантира, че средната цена на труда в България постепенно ще расте и ще достигне ½ от европейската – което всъщност означава троен ръст.

5) Чрез различни данъчни схеми да се направи неизгоден износът на суровини от България. Да се предвидят данъчни схеми за насърчаване на преработвателите.

6) Да се гарантира, че другите подсистеми на икономиката подкрепят, а не пречат на технологичния износ. Пример е енергетиката: през последните 10 години от България ежегодно се изнася електрическа енергия за средно 500 млн. долара. В голямата си част тя е от държавни дружества, или публично субсидирана под една или друга форма. Доходът следва да се пренасочи от сенчестите брокери на ток към индустриалните предприятия, които наемат и плащат разумно на български граждани. Същото касае банковия сектор: да се изучи опитът на Франция, която след 1960-те успя да „убеди“ своите банки да кредитират създаването на стойност в страната.

7) Да се насърчава производството за износ на малки и средни предприятия и кооперативи. Това да се превърне в първостепенна задача на изпълнителната власт. Нужна е работеща публична структура с качествени, добре платени специалисти, която да помага на българския предприемач да открива пазари и да навлиза на тях.

Каквото и да говорим, икономиката е дело на хора. В сегашната институционална рамка на българската наука не виждам готовност и качества за продуктивно партньорство с правителство и бизнес („феодални старци“ всъщност е отлична диагноза). Малко са успешните български предприемачи, чийто хоризонт стига отвъд банковата им сметка и нейните производни. В изпълнителната власт е нужно да се ходи с фенер, за да се намери човек. Там цари групово либертарианство: нали „пазарът“ трябва да се остави да решава, мързелът на държавния чиновник е препоръчителен.

И все пак икономическото възраждане на България не е невъзможно. Известни са пътищата, има отработени методи. Търсят се решителни и находчиви хора, които да ги приложат. Които искат развитие на България, но не разбират „развитието“ като надупчване на земята или изсичане на горите, с цел износ – на суровини. Със сигурност ги има тези хора. Не е невъзможно да стане. Нали и Аладин е бил хулиган, преди щастието да му се усмихне?