Българската история се нуждае не от „нов прочит“, а от компетентни защитници
Годината е 1200-a от новата ера. На българския трон седи Калоян. Изминали са 15 години, откакто в Търновград е избухнало въстанието на Асеневци. За това време българското оръжие се е покрило със слава: при Ловеч е отблъсната обсадата на император Исак II Ангел, няколко години по-късно византийската войска е унищожена в Тревненския проход. Победен е унгарският крал Бела III и са завладени крепостите Ниш и Белград.
Сердика и поречието на Струма до Бяло море също са в български ръце. Българската външна политика срещу Византия напредва в Родопите и Тракия. Още през 1199 г. папата е предложил на Калоян да го признае за цар, ако стане католик. Само след година ще падне византийската крепост Варна и Константинопол ще сключи мир с българите. След още 4 години Калоян ще смаже при Адрианопол цвета на западното рицарство.
Нищо за тези славни събития няма да разбере посетителят на прочутите лондонски музеи, които са събрали в себе си паметта на света. Например от горната карта, изложена в Музея на Виктория и Алберт в Лондон, ясно се вижда, че според британските историци към 1200 г. държавата България не съществува.
Формално е така: бунтовници са отцепили стотина хиляди квадратни километра от една велика империя и ги държат само от 15 години. Чак през 1204 г. кардинал Лъв ще помаже Калоян за крал. Но британският формализъм е някак си винаги в ущърб на България. На картите в Британския музей, които показват Европа през 1000 г. – тоест по времето на Самуил, държава България пак не съществува.
Пренебрежение се демонстрира и по отношение на древна Тракия. Тракийският цар Резос, оставил името си в Резовска река, е описан в X песен на „Илиада“ така: „Новодошлите тракийци стануват последни от всички. Заедно с тях е и царят им Резос, синът Ейонеев. Сам аз му зърнах конете – грамадни и много красиви. Има и златни, огромни доспехи, за чудо и приказ! Не подобава на смъртни да носят такива…“
Каквото и да е имал Омир предвид, в Британския музей Резос е наречен „македонски герой“.
А от всички чудни произведения на тракийските торевти там е показана малка керамична статуетка на дебела жена, интерпретирана като „тракийка“ и обяснена с приблизително следните думи: тази разплута, похотлива, запусната жена е тракийка, която трябвало да демонстрира всичко, което древните елини не били…
Сходно отношение виждаме при отразяването на новата история на Балканите. В Британския музей е показана снимка на „млада македонка“ от 1950-e, която носи наниз от „български и сръбски“ монети. Под снимката се почертава, че жените на Балканите били абсолютно безправни, дори нямали правото да седнат без позволение.
Територии се завладяват не с пушки и щикове, а с книги, песни, облекло, архитектура: с материална и нематериална култура. Историята отдавна е престанала да бъде точна наука – всъщност, кога ли е била такава, и се е превърнала в средство за налагане на интереси и реализиране на политики. Ако малките държави не успеят да аргументират с история и култура правото си да съществуват, вълните на историята ще ги удавят в дълбините на ненаситните империи.
Такава беше политиката на Съветската империя за България: в началните класове на СССР се учеше, че славянската азбука е дадена от Ленин. Сега някои изглежда иска да направи от царете ни поданици на Византийската империя. Сигурно защото по този начин ще е много по-лесно да се обясни защо България „исторически принадлежи“ на Османската империя.
Вижте какво пише английската Уикипедия за прабългарите: „Полу-номадско тюркско племе…“ с корени някъде в пустинните степи на Централна Азия. Съвременни генетични изследвания не откриха нищо турско в нашето семе, но „тюркската теория“ за произхода на българите не само че не се изличава от Уикипедия, но през годините се консолидира. Сякаш някой плаща, за да бъде светът убеден, че българите са с тюркски корени.
Други пък твърдят, че българската история тачи грешните герои: национални светини са терористи като Ботев, Левски и Раковски, вместо чорбаджиите – стопанският елит на българската нация. Ето точен цитат от Миша Глени, британски журналист, за когото критиката твърди, че е най-мъдрият от писалите в последните десетилетия за Балканите:
„Те (Левски, Ботев, Каравелов) бяха енергични, вдъхновени и смели, но българските национални герои също и донесоха неизразими бедствия на десетки хиляди свои сънародници…“ Глени противопоставя героите на „по-трезвите интелекти“, които добре разбирали, че няма смисъл българите да се вдигат срещу Османската империя.
„Учредяването на Българската църква“, пише Глени за султанския декрет от 1870 г., „подготви почвата за един от най-упоритите национални спорове на Балканите – Македонския въпрос“. (Извинете, че ви пречим.) Населението на Македония може и да било българоезично, но все пак било на първо място македонско. А българските икони Левски, Ботев и Раковски били „безотговорни“ и „непредставителни“ за всеобщите нагласи по българските земи. Априлското въстание било „отчайващо напразно“ (desperately vain).
Като отчуждени от народа си хора, влезли „в остър конфликт с бизнес класата“, описва българските интелигенти – носители на идеята за национално освобождение американецът Томас Майнингер. Като стана дума за бизнес, британецът Майкъл Пайларе определя отделянето на България от Османската империя като огромна икономическа грешка. Включително защото след 1878 г. в българските села хората са заможни. Няма пролетариат, цената на труда е сравнително висока и капитализмът няма стимул.
Руснакът Лев Гумильов пък определя Първото и Второто българско царство като „химера“, едва ли не, грешка на историята.
Дълъг е отговорът на въпроса защо не ни харесват и британци, и руснаци. Покрай Османския фалит и освобождението на България много британци са загубили големи пари. А руснаците ни виждат пълни с черна неблагодарност.
Разбира се, голяма част от световната неприязън към нас се дължи на нас самите. Кой, ако не ние самите, избираме Бай Ганьовци на ръководни постове? Пред света ни представят хора с познания по чужди езици на ниво „конграчулейшънс“ и морал като този, белязал скорошната надпревара за генерален секретар на ООН.
Така или иначе, на презрителното отношение към светлото в българската история трябва да се отговори. В България сякаш има достатъчно историци, но какво правят тези сред тях, които заемат най-високи позиции? Цирк.
Нужно е нещо от типа на отворено писмо до директора на Музея на Виктория и Алберт, публикувано във в. „Гардиън“, което обяснява забавно и увлекателно защо България заслужава да се появи на картите. Или скъп многозначителен подарък за директора на Британския музей, поднесен по начин, който влиза в новините.
Вместо да се бори за националната кауза на такова ниво, (бившият) директор на българския Национален исторически музей беше склонен да се дърли по телевизията с нискочели вандали от Македония. Вдигаме на нашите царе пеещи паметници със светещи крушки в очите – докато старините ни от центъра на София до Яйлата на Черно море се превръщат в Дисниленд. Разнасяме из света Панагюрското съкровище, но в центъра на нашата столица още няма достойно място за музей на българската история.
Имат българите слабост към историята. Ето, наскоро наш футболист беше арестуван, защото понечи да драска по Колизеума. Сякаш е национална черта. И в академичните, и в туристическите справочници за остров Самотраки е записано, че останките от тамошния Храм на всички богове са повредени от вулгарни надписи на български войници по време на Втората световна война.
Сведенията за българското варварство ме заинтригуваха и опитах да науча нещо повече по въпроса. Български войски са окупирали Самотраки през 1943-1944 г. и не е невъзможно да сме се изложили също и там. Затова внимателно разпитах директора на музея в Самотраки: ще ми покажете ли тези надписи, за да ги публикувам и да засрамя българите?
Отказа ми, защото не помнел къде са. Всъщност даже не бил ги виждал. Но от баща си знаел, че българите били драскали по камъните…
Обходих руините на храма, но никъде не видях прочутото българско трибуквие. Затова пък се сетих за прочутата статуя на Нике от Самотраки, която се намира в Лувъра заедно с още много откраднати от французите старини. Как е натрупано съдържанието на британските музеи пък да не говорим. Така че обвиненията на гърците към българите, ако не и неоснователни, не са коректни.
Но къде са българските историци, които ще убедят света, че не е позорно да си българин?
Споделете статията: