Възкръсналите икони

Те оцеляха сред пожари, въстания, погроми. Прахът на столетията ги пощади, но нездравият интерес на този безбожен век е на път да ги изтръгне от корена им

„Бях в църквата, подмитах нещо, приготвях я за честването на стогодишнината. Тогава дойде едно момченце и вика: Лельо Дучке, има полиция на центъра, ще взимат иконите! Като го чух, вярвай, отрязаха ми краката, припаднах. Като се посъвзех, отидох при тях и им викнах: Какво правите, бе, хора?!“

Делегацията от общинари, историци и музейни дейци, пристигнали в село Бродилово през 2011 г., за да изземат старите икони изглежда е очаквала отпор, защото я придружавала полиция. Но като се изключи отчаяният вик на Дукена Маврова, никой не ги притеснил. Опаковали богородиците и светците (иконите се намирали в читалището, където ги реставрирали за предстоящия празник на църквата), натоварили ги на колите и отпътували към Царево.

След няколко отчаяни телефонни ходатайства ги настанили за временно съхранение в подземното хранилище на полицията. „Ако ги бяха закарали в музея, повече нямаше да ги видим“, мисли днес Дукена. Историческият музей на Царево е общинска инициатива на стойност над 1.3 млн. лв. и сам Бойко Борисов му е прерязал лентата. Но откъм експонати музеят още е беден.

Леля Дучка се грижи за бродиловската „Св. Пантелеймон“ като за свое чедо: чисти, поддържа двора й, продава свещи и тамян, организира и плаща ремонтите, отваря порти на любопитни туристи. Изземването на иконите, и то в навечерието на стогодишнината на черквата, било тежък удар за нея. А и повод за срам: „Всичко беше празно, дупки, чувствах страшно неудобство, че като дойдат гърците, ще видят, че нямаме икони…“

Хората, които не забравят

Техните деди се изселват от Бродилово, Кости и цяла Странджа през 1922 г. вследствие на междудържавните спогодби между България и Гърция. Установяват се в беломорските села, но и до днес не забравят своята „стара родина“. Щедро подпомагат тукашните черкви и всяка година се завръщат, за да изпълняват странните си нестинарски ритуали.

„Чакаме ги, като пристигнат на площада за нас е празник“ – разказва Дукена. Водачът на гръцката общност се казва Янис, той идва с цялото си семейство. Закичени с червени кърпи, съпроводени от цигулки и тъпанчета, гърците първо отиват да се поклонят в „Св. Пантелеймон“. След това ходят на параклиса „Св. Богородица“, където играят в жаравата.

„Дедите им заръчали да не забравят откъде са дошли. Идват тук, търсят си къщите, плачат, снимат ги, взимат камъчета от тях. Те се вживяват, изпитват това нещо, а нашите хора не го оценяват…“

На Влахов дол. Снимка Пламен Горанов

Гръцката връзка в тази история всъщност е далеч по-стара и сложна. След падането на Константинопол много знатни ромейски фамилии намират убежище в спокойните южни брегове на Черно море – пише Костадинка Паскалева в труда си от 1977 г. „Икони от Странджанския край“. Това оказва влияние и на иконографията: иконите от Несебър, Созопол и Ахтопол носят отпечатъка на високо майсторство, непознато във вътрешността.

Много бавно, обгърнат от зелената странджанска пустиня, строгият канон на византийската иконописна школа започва да се размеква. Паскалева дори вижда „известни италиански влияния“ в крайморска Странджа и специално за бродиловските икони пише: „Поразително живи… Оставят приятно впечатление от едно искрено творчество със собствен стил… Свежият розов цвят не е далеч от тена на здравото човешко лице.“

За съжаление творбите, получили тази висока оценка не са вече сред нас. През 1981 г. крадци проникват в „Св. Пантелеймон“ през камбанарията и открадват най-ценните образи: Дванадесетте апостоли от иконостаса, датирани към 1754 г. Поне са останали снимки на симпатичните брадати мъже с изразителни лица и блеснали очи.

Янис щедро помагал черквата, затова Дукена чувствала вина, че не опазила иконите й. Когато гърците дошли за празненствата и видели голите стени, тя не издържала и се разплакала. „Янис ме прегърна и каза: Знам всичко, всичко знам. Бог ще ни помогне да ни се върнат иконите!“

Под закрилата на Св. Модест

„Каквото е било наистина ценно сред тези икони, е взето отдавна“, казва чл.-кор. Иванка Гергова от Института за изследване на изкуствата при БАН. Тя е специалист по средновековно и възрожденско изкуство и през годините многократно е проучвала Странджанското наследство, включително и Бродиловските икони. Тя ги датира основно през XIX в., с отделни образци от края на XVIII в. Дело са предимно на местни майстори – българи и гърци, има и икони от Тревненската школа.

Трудът на реставратора

Петко Серкеджиев – реставраторът, който в момента работи върху иконите от Бродилово и Кости обобщава: в Бродиловската църква има над 200 икони на възраст до 200 години, четири или пет от тях са руски, останалите от местни и гръцки майстори, условно от Солунската школа. Серкеджиев потвърждава: „От тук са обрани най-хубавите икони“.

Но за хората ценността на иконата не се измерва с нейната рядкост, школа, автор, дори не и с художествените й качества – а със свойството на иконата да служи като прозорец, през който молитвите на вярващите достигат до Висшия Свят. Така жителите на Бродилово отдават особена почест на една икона на св. Модест – покровител на домашните животни, чийто култ е силно застъпен в Странджа.

Лъскавият, тежък царствен образ от края на XIX в. е далеч от изяществото на по-ранните икони, но затова пък „работи“. По някаква причина при „изземването“ само св. Модест бил оставен да виси в селската черква. И когато в региона се разразява епидемия от шап, единствено добитъкът на Бродилово е подминат. За местните няма съмнение, че свети Модест – тоест неговата икона, го е опазил. Това микрочудо ни насочва към съдбоносен въпрос: какво представлява иконата и кой има право да се разпорежда с нея.

За Иванка Гергова няма съмнение, че мястото на иконите е в храма. Иконата е направена с лични пари, за спасение на душите на вярващите. Хората вярват в чудотворни икони и получават изцеление чрез тях. Има и нестинарски икони, с които хората изпадат в транс, а нестинарството в Странджа не е умряло. „Това е стара дилема“, посочва Гергова: за да се опазят от погубване, иконите от обезлюдените села трябва да се съхраняват в музеи. Но там, където общността е жива, иконите задължително трябва да останат на мястото си.

Със своите 270 жители Бродилово е едно от многолюдните села на Странджа. Близостта до морето, както и отличният климат обещават, че то скоро няма да бъде запуснато. Но какво ще го опази от съдбата на поредната курортна и вилна зона, ако то бъде лишено от спомен, за да се компенсира липсата на история в общинския център? Също така трябва да се знае, че част от иконите, събрани в Странджанските църкви, са лични дарения на изселващите се гръцки семейства. Има ли музеят право да ги присвоява?

Чудното спасение на последните оцелели

„Дукена драматизира нещата“, твърди историкът д-р Атанас Орачев, който в момента живее и работи в Ахтопол. В имейл той посочи, че ако някои икони от Бродилово бяха влезли в експозицията на Общинския исторически музей в Царево, това щеше да е „жива реклама на селото и църквата“. По този начин щяха да се осигурят и пари за консервация и реставрация на останалите икони (върху които сега работи Серкеджиев).

Ходът на събитията, така или иначе, не дава възможност да се провери състоятелността на тази гледна точка. През късното лято на 2014 г. на курбана на древното аязмо „Св. Богородица“ кметът на Царево Георги Лапчев тържествено обещава на Дукена, че ако ГЕРБ спечели на предстоящите парламентарни избори, иконите ще бъдат върнати на селото. Седмица след изборите опакованите икони възкръсват от подземието на полицията и под списък пристигат в Бродилово. След реставрацията те се подреждат, една след друга, по белосаните стени и вече опасват цялата черква в две шарени редици.

Много неща остават недоизказани в тази история. Явно човешките отношения и линиите на родство са страшна сила в отдалечените райони дори през XXI век. Не е за подценяване и това, че болести и провали сполетяват и закоравелите атеисти, поругали нещо свято: страхът от проклятието е жив.

За съжаление трудно може да се зарадваме на този почти хепи енд, тъй като това, което е спасено бледнее пред онова, което е погинало.

Началото поставя Странджанската експедиция от 1955 г. на отделението за изобразителни изкуства на БАН. Изследователите под ръководството на чл.-кор. Любен Тонев обхождат много села и в публикацията си от 1957 г. съобщават за „богата църковна живопис“ от XVII и XVIII в. Това провокира ценителите и из Странджа тръгват „спасители“. Особено усърдни били бургаските художници Ненко Токмакчиев, Георги Баев и Даниел Заберски.

В резултат на запалилия се интерес към Странджанската иконопис днес Художествената галерия в Бургас разполага с богата колекция от местни икони, много други са събрани в църквата „Успение Богородично“ в Малко Търново. Някои от тях биха били унищожени, или продадени в чужбина, ако не бяха включени в тези сбирки. Но все пак там те са лишени от естествената си среда – вярващите. При това иконите от Странджа не са добре картотекирани и не винаги имат указания за произход.

Колективен поглед встрани

Музеи и галерии, тази несвойствена съдба за християнско изкуство е все пак за предпочитане пред „износа на икони в кашони“, за който намекнаха всички свързани със Странджа специалисти, до които се допитах по тази тема. Не съм говорил лично с дългогодишния директор на Художествената галерия в Бургас Пепа Седларска, но я цитират във връзка с това, че е виждала в частни мюнхенски колекции икони от църквата на ахтополския манастир „Свети Яни“.

Атанас Орачев споделя още един любопитен щрих: веднага след създаването на отдела за опазване на културно – историческото наследство към Народната милиция (около 1976 г.) из Странджа плъзват „събирачи под пагон“. През 1978 г. отец Ангел от Малко Търново сигнализира, че от поверената му църква са изчезнали икони. Местните ченгета бързат да го набедят, че именно той е контрабандистът и макар да не могат да намерят улики срещу него, те „съсипаха живота на един прекрасен свещеник“.

„Чувал съм за икони от Странджа, продавани в Гърция“ – посочи Иван Патев от центъра за византийски и славянски проучвания „Иван Дуйчев“. „По това време (след 1955 г.) всички са правели така“.

Явно действително всички са правели така и затова днес е толкова мъчно да се намерят спомени за изчезналите икони. Колективният грях на една извисена гилдия е получил още навремето опрощение от притворната богоненавистна власт… Слабо оправдание за това, че под дружния поглед встрани почти заглъхнаха следите на самобитната Странджанска художествена школа: чудното разтваряне на последния отблясък на Константинопол сред едно горско население, в което вярата е жива и силна – пък макар и примитивна.

Златният херувим

Историите са винаги лични. През 1999 г. спукан аспух принуди младежката ни компания да прекара няколко часа в Ахтопол. Уличките на стария град ме отведоха до „Възнесение Господне“, където, долу вдясно от олтара, видях поразителен лик. Върху искрящ зелен фон със златна боя бе изписан шестокрил херувим. Овално, усмихнато лице в центъра, от него излизаха криле: това бе всичко, нарисувано на иконата, висока близо метър.

Може би не е било точно икона, а подиконно табло, нека определят специалистите. Стига да се доберат до този светъл образ, защото през есента на 2016 г., когато отново посетих ахтополската църква с надеждата пак да зърна кръглото лице, ангелът вече го нямаше. Нямаше как да махна с ръка на тази липса, тъй като преди години видях същия херувим на чудните стенописи от Метеора, и се зарекох да открия връзката между Ахтопол и Епир.

Вместо пред херувима, който лесно можеше да е творба на авангардист от началото на XX век, паството на „Възнесение“ сега палеше свещи пред картонени отпечатки на икони. Това не беше честно. Напрегнах паметта си и си спомних за старата бабичка, която през 1999 г. стопанисваше черквата и строго ме смъмри, че като заблуден турист не знаех в колко древно и свято място съм попаднал.

Отец Йордан. Снимка Никола Барбов

Схлупената постройка сега е реновирана, зидът е подновен. От свещеника отец Йордан научих, че иконите са взети за реставрация доста преди той да я поеме преди 8 години, и трябва да са някъде в София. Преди 4 години отецът официално попитал в Националния исторически музей какво става с иконите и му отвърнали: „В момента ги реставрираме. Ще ги върнем, когато сме готови“.

„По иконостаса са запазени ценни икони… Изискани като рисунка, разнообразни по колорит, а техническото им изпълнение е на голяма висота“ – пише през 1955 г. ст.н.с. Асен Василев. „Възнесение“, построена през 1776 г. била „богата с църковна живопис“.

Само 20 години по-късно Костадинка Паскалева констатира: „Сравнително малкият брой икони, останали в ахтополските църкви, е учудващ…“

След още 40 години във „Възнесение Господне“ вече няма нито една старинна икона.

Запалете по една… печка

Исторически и икономически Странджа е може би най-ощетеният край на България, но големите градове пак намират какво да отмъкнат оттук. Иконите пазят историческата памет на мястото. Какво ще го крепи живо в бедността му, ако и те му бъдат отнети?

Днес по линия на „трансграничното сътрудничество“ се харчат много пари за безсмислени проекти. За затвърждаване на живата връзка между потомците на Странджанските гърци и тяхната стара родина зрънце подкрепа дали ще се намери? Министерството на културата се впуска в съмнителни строителни начинания за „социализация“ на крепости, но нехае за реставратора, който се състезава с времето, за да спаси художествената памет на Странджа.

Тежко болен, като едва се държи на крака, Петко Серкеджиев процежда през зъби: „Тук останаха още 12, ще ги свърша и тях и ако е рекъл Господ, през март или април започвам тези в Кости“. Пожар в църквата на съседното село кара хората преди години да приберат иконите в читалището, но при голямото наводнение от 2006 г. те остават със седмици под водата. Добре поне, че преди 60 години Асен Василев е облепил по-ценните образци с оризова хартия. Днес 65 икони в Кости се молят за здравето на Петко.

Добре че има пожари и наводнения, за да оправдаят разсипничеството на това поколение. Но „Възнесение Господне“ сякаш се надсмива и над това извинение. Черквата в Ахтопол се е спасила по чудо от големия пожар през 1918 г. Богатият търговски град остава непокътнат и от погрома след Преображенското въстание през 1903 г., и от безчинствата след Берлинския конгрес, когато Странджа отново е дадена на Турция, и от отмъщението на империята след изтеглянето на граф Дибич. През всички превратности на робството „Възнесение“ запазва светите си образи. Днес тя е лишена от икони.

Някога – когато свекървата за пръв път завела младата невеста от Синеморец в черквата в Бродилово, Дукена погледнала нагоре и ахнала: сводът бил покрит с ангели, никога не била виждала нещо подобно. Но след време някоя си важна другарка извикала турска строителна бригада, за да замаже стенописите с бяла боя. При ясно време още личат силуетите на ангелите и синият кръг около централния полилей.

Стоян Йовнов, бившият кмет на Царево, подвикнал на Дукена, докато „делегацията“ прибирала иконите: „Не се вживявай толкова, вие не можете да ги опазите.“ „Защо да не можем!“, възкликва странджанката. „Ето, желязо ми донесоха, шест блиндирани врати им направих, заградих отвсякъде“. Купила е и желязна печка – когато е особено студено и влажно, тя я пали на своите икони.

Свети Модест и Печката