Плоски данъчни лъжи

Хемингуей написал сърцераздирателна история в 6 думи, Асоциацията на индустриалния капитал в България успя в 260 думи да разпространи поне десет неистини – и то такива, от които всяка тоталитарна пропагандна машина би заскърцала засрамено. Става дума за данъци, разбира се.

Вероятно сте пропуснали, но през март оределият партизански отряд на Българската социалистическа партия внесе в парламента предложение за преминаване към прогресивно подоходно облагане. Пълно лицемерие, няма спор: тъкмо БСП въведе плоския данък през 2008 г. Столетницата доскоро (и, да се надяваме, за последно) управляваше страната: ако насистина искаше прогресивна данъчна промяна, нямаше да чака да е в опозиция, за да я осъществи.

Но АИКБ – една от най-активните работодателски организации, се почувства длъжна да реагира на неискреното предложение на социалистите, за да не би случайно народонаселението да се настрои твърде романтично. Тя разпространи позиция в подкрепа на сегашния данъчен режим, в която на два пъти се застъпи за „справедливост“. Плоският данък бил справедлив, защото е „еднакъв за всички“. С него богатите плащали дори повече от бедните, ама хайде, от нас да мине…

От началото на XXI век съществува глобална Мрежа за данъчна справедливост, в която членуват влиятелни учени, политици, общественици и многобройни неправителствени организации. В момента се изпълнява финансиран от Европейската комисия проект „Данъчна справедливост заедно“, за който имам честта да работя. Мога да уверя, че общоприетата в света дефиниция за справедливи данъци са прогресивните данъци: данъчно облагане, при което с нарастването на спечелените доходи нараства и данъчната ставка. Това е „по устав“, по подразбиране.

Но българските работодатели имат свое специфично разбиране за справедливост. „Обществото трябва да осъзнае, че хората с високи доходи ползват по-малко обществените фондове от хората с ниски доходи“, твърди АИКБ.

Да осъзнаем тогава. Наскоро в България бе взето решение обществено финансиране да се дава и за частни училища – в които се предполага, че учат децата на богатите хора. В частни болници част от лечението на богатите също се плаща с държавни пари. Пенсионната система се опира на задължителните частни пенсионни фондове, които също не ощетяват богатите. Тогава какво?

Бързите коли на богатите търкат пътищата на България по-слабо от бавните таратайки на редовия жител? Или безработните бедняци по-често сядат на пейки в парка и люпят семки, увеличавайки разходите за почистване на градската среда?

Точно обратното, хората с високи доходи ползват повече от обществените фондове. Какво ти, националната инфраструктура се планира и реализира в техен интерес. Ако богатите са предприемчиви, те правят фабрики – а до фабриките се строят пътища, но с публични пари. Те си държат пачките в банки – а държавата ни днес тегли външни заеми, за да може да гарантира по 100 000 евро на богат спестител. Европейските програми са насочени към „подобряване на бизнес средата“, което е нищо друго освен поредно улеснение на хората с високи доходи.

Наскоро про-бизнес икономисти в САЩ предложиха преминаване към прогресивно облагане също и на корпоративните печалби, тъй като големите и печелещи повече компании използват повече от публичните фондове. Нямат си отвъд океана едно АИКБ да им обясни къде е справедливостта.

„Данъкът би трябвало да е регресивен, не прогресивен. Солидарността наложи плоския данък“, пише АИКБ. Тоест: благодарете ни, че и 10% ви даваме. Не, драги български работодетели, регресивните данъци са ограбване, а това вашето не е „солидарност“, а узаконена злонамереност.  Солидарността означава различните членове на обществото да си оказват искрена взаимопомощ – в разумни граници, разбира се.

Ето каква е справедливостта на днешната българска данъчна система. Един работник взима 500 лв. и плаща върху тях 50 лв. данък. Разходите му за храна са 350 лв. Данъкът, който е платил се равнява на стойността на храната му за 4 или 5 дни – и на половината от всичко останало. Данъкът му отнема половината от средствата за дрехи, транспорт, медии и култура, здравеопазване, деца.

Един адвокат взима 5000 лв. и данъкът му е 500 лв., а разходите за храна 1000 лв. Тогава да го ожалим ли, че данъкът му ограбва разходите за храна за 15 дни? Та нали парите, които той плаща като подоходен данък потъват в общите му разходи и той почти не ги забелязва. Един уикенд повече или по-малко в средна ръка спа хотел – и си е платил „солидарното задължение“. Данъчното бреме върху него е несравнимо по-леко, отколкото върху обикновения работник.

Адвокатът като дете се е потил над книгите, докато работникът в същото време си е играл на фунийки и всеки си е получил заслуженото? Глупаво е да се мисли така. Но да се нарича „солидарна“ и „справедлива“ системата, която взима равен пай от жизнения ресурс на всеки човек не е глупаво, а нагло. Използвайки подобни словесни форми, АИКБ пада по-низко от негодника, открито признаващ, че живеем в нечестно общество и затова данъчната тежест закономерно товари плещите на бедните.

А тя пада наистина на тях. Ние, най-бедните в Европа сме сред много малкото страни без необлагаем минимален доход за уязвимите членове на обществото. Да вземем и привилегиите за ДДС: в цяла Европа са предвидени по-ниски ставки за социално важни неща като базови храни, лекарства, медии. У нас – за туризъм в големи хотели и за хазарт. Това е то справедливостта на българския работодател: който яде хляб и лук плаща висок данък, който ходи на спа и казино – нисък.

„Смятаме, че с предлагания законопроект всичко полезно и ефективно, което се прояви след въвеждането на плоския данък се зачерква“, предупреждава АИКБ. Статистиката ясно показва, че след въвеждането на плоския данък неравенството в България рязко нараства и достига най-високо равнище в Европейския съюз. Икономическата теория (освен тази нейна част, която твърди, че регресивните данъци са солидарни) отдавна е доказала, че екстремалното неравенство е вредно за икономиката. То е икономическа змия удушвач – по същия начин, както политиката на ниски заплати смачква радостта от живота и пъди хората в чужбина.

„Вместо нормална икономика, с нормално данъчно облагане ще постигнем ръст на недекларирани доходи…“, продължава да ни плаши АИКБ. Нормалните икономики, за разлика от нас, имат прогресивни данъчни системи. Страните с плоски подоходни данъци се отнасят в три групи:

А) Данъчни убежища: о-ви Джърси, Гърнси, Мавриций, Сейшелите, Тринидад и Тобаго, Ангила, Белиз и някои други;

Б) Бивши социалистически държави, капитулирали пред международните финансови институции в апогея на неолибералния консенсус: Естония, Румъния, Беларус, Грузия, Унгария, Чехия, Казахстан, Монголия, Румъния, Русия, Сърбия;

В) Изостанали страни – със слаби данъчни администрации или с атавистични ценности: Боливия, Саудитска Арабия, Мадагаскар, Източен Тимор.

Отворен е въпросът в коя точно „плоска“ група попадаме, но това не е от чак такова значение. Важно е, че нормалните страни имат прогресивна система за подоходно данъчно облагане, а всички страни с плосък данък са „специални случаи“.

Но дали сивата икономика в България ще се засили, ако се самоизгоним от плоския рай? И преди, и след въвеждането на плосък данък страната ни се хвали с най-висок дял на неформалната икономика в ЕС (по различни оценки между 30 и 40%). Следователно сивата икономика не е следствие от високи или ниски данъци, а от избирателния подход на данъчните служби в прилагането на данъчните закони – тоест тя има изцяло политически характер.

А какво да кажем за аргумента, че администрирането на прогресивния данък ще натовари данъчните служби? Улесняването на чиновниците не е легитимна причина да се рушат устоите на обществото с асоциални мерки. Ако си спомним за хвърчащите хеликоптери на НАП в търсене на данъчни измамници по язовирите, лесно ще стигнем до извода, че държавата може да организира нещо не толкова ефектно, но по-ефективно, за да прибере успешно парите на хората – и на бедни, и на богати. Както се прави в развития свят.

Повтарям: няма никаква причина да се отказваме от дадена политика само затова, защото тя щяла да натовари администрацията.

Сред хората със заслужено високи доходи в България господства убеждението, че държавата не прави достатъчно за тях, затова по-високите данъци са излишни, дори вредни – създават още повече възможност за грабене. Няма съмнение, че негодуването срещу разточителството с публични средства е оправдано.

На картината на родната реалност, зад този неспирно сгъстяван от икономическите коментатори горен слой има и друг, по-автентичен пласт. Слабата ни и покварена държава не е природна даденост, а следствие от ниските данъци, които се плащат у нас. Ако плащахме повече, щяхме да упражняваме повече контрол върху разходите й. Щяхме да постигнем по-добро качество на околна среда, пътища, здравеопазване, образование. Щяхме да живеем в по-добра страна: демографската криза смекчена, земята обработена, изкуството плодотворно и на почит, престъпността натикана където й е мястото.

При запазване на нисък и плосък данък тези неща стават невъзможни. Ще възпитаваме децата си как най-успешно да се изнесат оттук. Ще ни е срам от страната и от политиците, които ни управляват. Доказано е статистически: в страните с по-високи данъци се живее по-добре.

Още три плоски лъжи на АИКБ трябва да се разгледат в края. Първо: „плоският данък е сериозен аргумент за привличане на чужди инвестиции“. Точно обратното. За шестте православни плоски години между 2010 и 2015 г. у нас са влезли общо 8.9 млрд. евро чужди инвестиции – това е над три пъти по-малко от инвестициите, влезли в предходния шестгодишен период (30.2 млрд. евро между 2004 и 2009 г.).

ОИСР, МВФ и СБ са единни, че ниските данъци не са фактор за привличане на чужди инвестиции, ако страната не може да предложи ред, инфраструктура и квалифицирана работна ръка. Нови изследвания свързват ниските данъци със слаб икономически растеж. Който има уши да слуша – нека чуе.

Второ, „след въвеждането му събираемостта се подобри значително“. Не е така: в петте години преди въвеждане на плоския данък у нас от подоходно облагане на физически лица са събирани средно по 3.06% от брутния вътрешен продукт. След въвеждането на плоския данък през 2008 г., средно за петте последващи години се събират по 2.9% от БВП. Съответно с плосък данък се събират с 0.15% от БВП по-малко приходи, или над 100 млн. лв по-малко за година.

Това, само по себе си, не е проблем – нали уж и ставката е понижена. Проблемът е, че товарът на данъка се прехвърля върху хората от средната класа и върху бедните слоеве, докато богатата върхушка си наема коментатори, които да обясняват по медиите, че в България живеем в най-справедливия от всички възможни данъчни режими.

Трето, на финала на своята злощастна данъчна позиция АИКБ твърди, че данъчната система е и трябва да бъде консервативна система – тоест да не се променя за дълъг период от време. Не е така. Данъчната система следва да бъде адаптивна, гъвкава. Тя следва да е разумно използван инструмент на управлението, същински макроикономически лост. Ако нещо е прекомерно, дърпаме ръчката, ако друго не достига – отпускаме я. Вместо да прашасва в очакване на чужди инвеститори, данъчният режим трябва да държи сметка за ежедневните проблеми на хората и да помага за решаването им. Това е то данъчна справедливост.

Преди повече от 100 години работодателите в Германия видели тежките демографски последици от емиграцията на млади силни работници към Америка и се изплашили за бъдещето на страната си. Те си стиснали ръцете с правителството и предложили на населението по-добри условия на труд и живот: достойни заплати, вдъхващи увереност пенсии, битови подобрения и грижа за подрастващите. Хората останали и затова днес Германия е велика икономика.

Българските работодатели, в плен на дребнавите си ценности и на огромната си алчност, правят населението заложник на своята изкривена, отхвърлена в цял свят идеология, и така подлагат на изпитание бъдещето на нашата древна нация. Вината не е само тяхна: официозните „учени“ угодно мълчат за достиженията на прогресивната икономическа наука и практика от последния век, в очакване обладаната от работодатели власт да им подхвърли поредното заслужено кокалче.