Филип Лхамсурен: Цивилизацията ще се събуди миг преди края

Разговор с Филип за неговото пътешествие сам в джунглите на Амазония и за забележителната книга, която написа  

Филип, ти прекара месеци наред сам в джунглата на Амазония. Мислиш ли, че в определението „градска джунгла“ има нещо вярно?

До някаква степен, да. При първия контакт и с двете срещаш хаос – на движения, на звуци, на форми. Но когато влезеш в истинската, природната джунгла, хаосът се оказва измамен. Всичко е свързано: дървото с реката, короната с небето, дърветата са дом на животните. В града това не е толкова свързано, сякаш хаосът е наистина хаос, какафония.

И в джунглата, в началото, когато си девствен, ухото ти щом чуе всякакви звуци преди здрач, описват това като какафония на природата. А всъщност има много голям синхрон, трябва доста време да прекараш там, за да видиш, че има логика. В града, според мен, няма логика. Хората тук са прекалено много индивидуалисти, всеки е сам за себе си, в различен отбор, различна партия. Някакъв сблъсък се получава. Още като дете ми е било проблем да съм в града, в шума, в празни разговори, празни приказки, празни връзки. Изпразнено от съдържание ми е това.   

Пресече Южна Америка в най-широката ѝ част с лодка, пеш и с велосипед, това е действителен подвиг. Но според мен, не по-малко постижение е книгата, която написа. Докато четях Прегръдката на Амазония, на моменти изпитвах същински страх, който си предал по наистина силен начин – да не издавам на бъдещите читатели, но когато падна до отровна змия или когато дънерите изскачаха от дъното на реката. Страх ли те беше?  

Когато бушува природата, ти попадаш в някакво бинго, карамбол и изпадаш в състояние на див страх. Страхуваш се, наистина. Понеже тези неща съм ги писал още там, вечерите, след всякакви сблъсъци, не мога да отстраня това как отеква този страх. Не мога да спестя страха си, за да е по-героично. Но не изпитвам ужас – това трябва да стане ясно. Ако изпитваш ужас, не можеш да контролираш тялото и действията си.

Страхът много ми помага, като ме коригира какво да правя. Преживявам го, изчиствам се от него и на следващия ден съм като нов. Това е като да се радваш много, и после се чувстваш добре. Тук в случая не се чувстваш добре, изплашен си, но минава една нощ и си изчистен по някакъв друг начин. Мисля, че силните чувства действат така, негативни или позитивни. Аз съм вгледан в себе си човек и на мен това ми помага. На друг може да причини пост-травматичен стрес, но на мен по-скоро ми помага да разгледам себе си.

Ако ме е било страх, когато четох за джунглата на Северозападна Амазония, щом слезе на юг, към местата, където добиваха злато и дървен материал, може би наистина изпитах ужас. Цитираш данни, че 17 процента от  Амазония са унищожени, може би вече повече. Как човекът я разрушава? Какво видя и почувства?

Първо почувствах безпомощност, и тих гняв. Разбирам хората защо го правят и защо се случва всичко това. Не ги усещам като врагове – тези, които разрушават гората, затова и тих гняв.

Защо се случват тези неща ли? Както навсякъде: ресурси, недобър мениджмънт… Аз съм много далеч от този начин на изразяване – на екологията, не се възприемам като някакъв еколог, по-скоро съм почитател на чистите мисли и природата. Но това, което се случва там, не е причинено от местните хора. Те го вършат със собствените си ръце, но това се дирижира много по-далеч: в Европа, САЩ, Канада, Австралия, Франция… Това са държави, които имат много силни компании, занимаващи се с минна дейност и добиване на всякакви екстракти от растения, ползвани в съвременната козметика и лекарства.

Освен злато, добиват се различни видове ценна дървесина, екзотични видове животни – всичко това се търси. Ще го „наберат“, естествено, хората, които живеят в този район и могат да си взаимодействат с тази среда, да „оцеляват“. Те доставят нещо за 10 долара, а някъде там то струва 500 пъти повече.

От устието на Амазонка до град Манаус влизат трансатлантически кораби, за да товарят стоки, не знаем какво се пренася, и със самолетите. В това има пръст глобалната икономика, капиталистическа, с всякакви силни участия, това не е тайна за никого. А за местните хора това е начин на препитание. Опожаряват, обръщат реките за злато, с огромни темпове.

„Еколозите“, или по-скоро официалните природозащитници, винаги оставят вратичка за изход: „Сега са много зле нещата, но ако направите така и така, ще се спасите.“ Но в твоята книга не оставяш такава вратичка за изход. А знаем какво ще се случи с глобалната екосистема, ако унищожат Амазония – ще рухне.      

Този, който е бил на първата линия на бойното поле, и този, който е издал заповедите: коя е правилната гледна точка? Не казвам, че аз съм прав, но мисля, че правилната гледна точка е тази, която е имала досег с практиката, била е на първа линия. Имайки предвид мисленето на хората, наивно е да смятаме, че някаква част от хората ще направят промени, за да може всички други да са добре. Ако не се променят самите хора в мисленето си, да видят колко са назрели нещата, наивно е да чакаме промяна.

Защото никоя от Великите сили няма единна политика за тези неща. Само се говорят разни неща. Прекалено много началници, прекалено много визионери – а на терена, онези, които реално се бият с бракониерите, със златодобива, са едни чегеваровци и те буквално са под заплаха. Те работят за минимална заплата, но те работят заради каузата. Ако говорим за отрядите на IBAMA, организация за защита на природата в Амазония, те правят абсолютно военни мисии: намират в средата на джунглата незаконно направена писта за кацане, идват там с хеликоптер, слизат долу и я нападат. Стават престрелки, на живот и смърт.

Правителството много рядко субсидира такива трудни мисии – това действително е военна мисия, има разузнаване, стратегия. IBAMA са една шепа хора. А тези, които могат да решат и да направят нещо повече – шефовете на правителства и на еко-организации, са много далеч от това. Човек, който е бил на първа линия, на бойното поле, не се допуска да стане шеф на организация и да има влияние. Такива хора се раждат с кармата да са на първа линия, те са идеални да бъдат начело – но не са, защото така е устроено. Затова е моята субективност, или ако щеш негативност, че няма бъдеще.

Човекът е доказал до ден днешен, цивилизацията, че моментът преди пълното изтребление е тогава, когато се задвижват – не умните механизми, а механизмите за оцеляване. Трябва да станем съвсем на пустиня, за да започнем да пазим. Това не ме учудва, нито може да ми развали настроението, защото е неизбежно – както е неизбежно в личен план всеки да загине. Което е така, е така.

На няколко пъти в книгата говориш за природата като за личност. Също така казваш, че в природата винаги се случва това, което трябва да ти се случи и нищо не е случайно. Би ли обяснил това?

Трябва да си в симбиоза. Това не е „законът на джунглата“, който е човешка измишльотина. Какъв закон има в джунглата? това е законът на природата. Няма „джунгла“, има различни типове природа. В закона на природата, слабите биват изяждани, понякога и силните биват изяждани от някой друг, защото той е по-гладен. Това е законът на природата, в джунглата просто можеш да го видиш по-интензивно, защото е много по-жива, а всъщност това е навсякъде. Това, че не го виждаме на север или в пустините, където има милиони скорпиони и змии, си е наш проблем.

При човека интересното е, че ако е богат духовно и с въображение, той по някакъв начин дава лице на природата – мисли, че тя му отвръща. Това е неминуемо. Случвало се е още от едно време, когато човекът е бил насаме с природата. Той няма как да не я припознае като жив, цялостен организъм, с който се сработва, и понякога не се сработва.

Трудно ми е да го обясня, защото това е елементарно – и колкото повече се опитвам да го обясня с думи, правя го да изглежда по-сложно. Всъщност не е сложно: или чуваш Природата и я приемаш и живееш според нея – живееш, както се живее, защото в нея не се живее добре – или животът ти там е много кратък.

Ако не сме имали свързаност и разбиране за тази планета, нямаше да сме стигнали дотук, да сме живи. Има стотици хиляди видове, които са живели на нашата планета и вече не съществуват. Не говорим за изтребените от човека, а в еволюционен план – и мисля, че това е в нас. Най-силното нещо в човека е тази вътрешна сила, която днес и по принцип е слабо проучена. Искаме да изследваме други планети, а още не сме проучили себе си. Защото „не е интересно“.

Пътуваш сам. Мога да разбера защо…

Много хора не могат.

Но пътуваш сам в една от най-сложните за оцеляване екосистеми. А обществата, които живеят там, всъщност разчитат на взаимност, за да оцелеят. Малко или много, попадаш в несвойствено положение.

Така е, обаче аз имам мисия и оцелявам. Целта ме държи да бъда фокусиран и да оцелея сам, което повечето хора не биха могли. Да го кажем по-просто: всичките местни оцеляват благодарение на общността си, на групата, на клана, на племето. Не става въпрос само за индианците, а и за заселниците, които живеят навътре в гората, по реките. Никой от тях не би тръгнал да прави сам това, което аз направих – а всеки от тях може да го направи дори по-добре. Защото те реално ги правят тези неща: отиват на пет километра навътре, ловят, хапят ги комари, хващат крокодил, ядат го, познават дърветата, знаят как да оцелеят. Всички тези неща са нормални за местното население – от което всъщност съм се научил да боравя със задължителните компоненти за дъждовната гора.

Но психологически, те не могат да се представят сами, защото са пълни със суеверия. За тях природата е живо нещо и е пълна със същества, които я охраняват – демони и т.н. Сам човек там няма място, трябва да се движат в група. А аз оцелявам благодарение на това, че имам план: генерален план – трябва да стигна оттук до тук, и малък план – сутринта съм тук, вечерта искам да съм тук и това са горе-долу толкова километри. Това ме спасява. Ако нямам план, ще се побъркам. Самата задача ме мобилизира да продължавам – и да не мисля колко е страшно и опасно.

Само като съм сам с природата, аз я чувам. Тогава в мен се движат две нива: едно ниво, което психологически и физически следва плана за деня, а другото, душевно-духовно ниво, се свързва със заобикалящата среда. Това не са само дървета, а и духове. Без да звучи спиритуално, всяко дърво има дух – вярват индианците, всяко растение… Ние не знаем какво има в този прозрачен свят. Това ми дава храна за размисъл и за книгите, за писането в дневника. Тези неща вървят ръка за ръка. Но ако само седя и общувам с природата, като някакво хипи – без да ги обиждам – аз ще загина. В един момент ще се загубя, ще получа умствено разстройство.

Работиш с млади хора, водиш ги в природата. Какво мислиш, че е най-важното, което трябва да научат младите за живота в природата?  

Първо трябва да усетят природата, това е в началото на тези срещи – лагери или експедиции с деца и младежи. Има етапи. Първо трябва да усетят природата, след това да се събуди тази жажда, нужда – не знаеш защо, просто търсиш приключения, това е съвсем детско. Оттам да ги подхванеш да имат отговорности – да виждат колко важна е тази природа, колко е значима, без да им я обясняваш в статистики, защото по този начин ще ги убиеш. Те трябва да разберат и да почувстват това нещо.

Много е елементарно, все едно някой дядо учи внука си как се правят занаяти, каква е гората, как шуми, как му говори – това е абсолютно същото нещо, само че днес го обличаме в „инструктори“, „приключенски лагери“ и т.н. Но тази приемственост е абсолютно еднаква с това как в селото по-възрастният обучава младите. Той не ги обучава да са готини, да се катерят, да карат кану – а на живот, морал, на такива неща. Те са в основата на връзката. Ако нямаш морал, не ми говори за връзка с природата. Говорим за морални разбирания, а не да следваш правилата.

Какво мислиш за „официалния спорт“, който дават по телевизията?

Спортът е само за тези, които участват – в последните години участват най-вече заради парите, заради славата. За повечето хора това е зрелище. По никакъв начин не отричам, че в спорта се постигат върхови неща и да гледаш тези атлети е невероятно удоволствие. Но ти с какво участваш в този спорт? Ти си в зрелището и само консумираш.

В крайна сметка, хубавият спорт с хубавите атлети, в които са налети много пари и тренировки, накрая винаги се оказва един голям бизнес. Аз наистина харесвам някои спортове, но не обичам да ги гледам – обичам да участвам в тях.

Твоето пътешествие определено не е спорт.

Не, не е спорт, аз не съм атлет, както пишат за себе си много алпинисти и пътешественици. Какво значи „атлетизъм“? Атлетизмът е природна черта. Моето е кауза.  

avatar

mittag

LEAVE A COMMENT

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.