Икономиката и климатът си приличат в това, че политиците не разбират от тях
Има научна теория, че живите същества на планетата Земя са част от гигантски супер-организъм, който чрез различни биологични механизми регулира условията на своята среда – например химичния състав на въздуха, а така и климата. Автор на тази концепция, известна като “теорията за Гея” е британецът Джеймс Лавлок. Независимият учен, който преди няколко месеца навърши сто години, е създавал уреди за НАСА, включително детекторът, помогнал да се регистрира озоновата дупка над Антарктика. Лавлок е пионер също и в изследванията на глобалното затопляне.
В една от последните си книги Лавлок твърди, че начинът, по който политиците интерпретират климатичните проблеми, е профански. Да оставим настрана милионите, които се изсипват, за да се убеди обществото, че няма планетарна екологична криза. Но и политиците, решили да “спасяват климата”, не носят много полза, тъй като не разбират как работи климатичната система.
Съобщенията в медиите и на глобалните политически форуми създават впечатление, че между климат и човешки действия съществува линейна зависимост. Ще направим или няма да направим това или онова – и в резултат средните глобални температури ще се повишат с 0.4 или ще спаднат с 1.8 градуса. Сякаш за всеки тип социално и икономическо поведение съществува конкретно показание на термометъра.
Според Лавлок, на нашата жива планета има само няколко стабилни климатични състояния. Сегашното, в което се е развила цивилизацията, е междуледниковото, тоест междинно и умерено. Освен него, в геологичната история са известни горещо и студено климатично състояния, като разликата в средните глобални температури между трите е около 6 градуса.
Когато серия от фактори извадят от равновесие планетарния климат, той много бързо се придвижва към едно от стабилните си състояния, а не замръзва някъде по средата между тях. Тоест, политически ангажименти от типа “да ограничим затоплянето до 2 градуса” са безпредметни. На живата Земя няма устойчиво климатично състояние, което да е “малко по-топло” и “малко по-студено” от сегашното.
С думите на Лавлок, “климатичните модели, базирани на атмосферната физика, се подчиняват на своеобразна догма: почти всички предсказват плавно, постоянно покачване на температурата, докато количеството въглероден двуокис нараства”. За разлика от това, климатичният модел, който той е разработил, говори за предстоящ климатичен скок, който може да се осъществи дори в рамките на месеци.
Векове наред са се натрупвали фактори, които планетарната система засега успява да неутрализира чрез негативни обратни връзки: въглероден двуокис, сажди, обезлесяване и промяна на земната покривка, милиони тонове торове и т.н. Малко преди големия скок на климата, според модела на Лавлок ще настъпи краткотрайно застудяване. След което “ще се изпържим”, като за живеене ще става единствено земята около полюсите.
Британският учен изтъква, че климатът и икономиката са системи със сходна сложност: в тях действат много фактори, които взаимно се подсилват и отслабват и отговорът на системата е непредсказуем за сегашното равнище на познанието. Лавлок е специалист по биогеохимия и разсъжденията му за икономиката са по-скоро интуитивни. Но се оказва, че един от най-прочутите и силни в математиката икономисти, Василий Леонтиев, още през 1958 г. има сходни разсъждения за икономическия растеж.
Според Леонтиев, икономиката на една страна се развива като последователност от “възможни равновесни състояния”. Например, тя може да се намира в стабилно, но ниско равновесно състояние а. Ако има лоша реколта или търговски сътресения, доходът Y ще се понижи, но с времето ще се върне в по-високата изходна точка а. По същия начин, ако получи външни заеми, стабилно бедната икономика за момент ще се придвижи напред, но ще “живее извън своите възможности”: харчейки капитала и намалявайки производството. Тя няма да успее да се прехвърли през хълма D и в крайна сметка пак ще се върне в положение а.
Само ако размерът на външния стимул или вътрешния импулс е достатъчно голям, икономиката ще преодолее препятствията D и ще достигне състояние b. Същият процес се повтаря и при преследване на състояние c, характерно за най-богатите страни. Моделът на стабилните състояния обяснява и упоритата изостаналост в Глобалния Юг, и т.нар. капан на средните доходи, в който се намира България, и следвоенното икономическо чудо в Европа и Япония.
Шестдесет години след модела на Леонтиев – който се появява почти едновременно с първия успешен климатичен модел на Норман Филипс, политиците още не са разбрали научното послание за икономическия растеж като последователност от стабилни състояния. Все искат малко повече БВП и инвестиции. Вперили очи в дърветата, те не могат да видят гората: растежът не е покачване на БВП, а преминаване в качествено ново състояние.
Същото невежество цари и в политиките за климата, които си поставят невъзможни цели: едва ли е възможно да се ограничи покачването на средната глобална температура до 1.5, 2 или дори 3 градуса: планетата ни е жива и растителността на сушата и водораслите в океаните влизат във взаимодействие с климатичните фактори, видоизменят ги и ги тласкат към малко на брой стабилни състояния.
Политическото невежество за климатичната система не е невинно: от една страна стоят трилионите долари на производителите на изкопаеми горива, от друга са опитите за масирана промяна на енергийната инфраструктура, която да задейства нов “зелен” двигател за икономическия растеж на обременения от дълг Глобален Север. Но ако моделът на Лавлок за бърз и неочакван температурен скок е верен, скоро банковите пари просто ще загубят ценността си. Това, което ще има значение, ще е водата, храната – и оръжията, тъй като броят на климатичните бежанци ще е милиарди.
1) Lovelock, J. 2009. The Vanishing Face of Gaia. Basic Books, NY
2) Леонтиев, В. 1994. “Теоретични бележки върху предпочитанията във времето, ефективността на капитала, стагнацията и икономическия растеж”. В: Есета по икономика. Изд. “Христо Ботев”, София.
Повече за теорията за Гея виж в блога ми mittag.wordpress.com : “Честит празник, мамо!” (2010)