В очакване на Китай

Зад кулисите на китайско – българското търговско и инвестиционно партньорство 

Китай е толкова голям, че перспективите за необятните му пазари и огромни валутни резерви, които сякаш само чакат да бъдат превърнати в чуждестранни инвестиции, лесно може да създадат нереалистични очаквания. Особено в малка страна като България. Затова, преди да обсъдим великите възможности, нека първо разгледаме фактите.

Не е изненада, че България има солиден търговски дефицит с Китай. По данни на UNCTAD (поделението на ООН за търговия и развитие), през 2017 г. той възлиза на 530 млн. долара, а общо за последните десет години минусът е 6.3 млрд. долара. Все пак износът ни за Китай също не е малък – 720 млн. долара за 2017 г. За съжаление, китайците не купуват от нас стоките, с които се гордеем. Най-важен експортен артикул е медта (515 млн. долара), която заедно със скрапа и някои руди формира 83% от износа ни за Китай.

За сметка на това, България внася китайски стоки сякаш по каталог: медикаменти, гумени патета, кухненски прибори, бойлери, машинни инструменти, катодни тръби (някой спомена ли нещо за мед?), превозни средства и ремаркета, мебели, куфари, бебешки колички, фотоапарати… Както и да ни звучи това, Китай купува от нас суровини, преработва ги в огромните си заводи и ни продава обратно готови продукти.

Втори в света    

Китай е пазарна икономика от държавен тип и нашите предприятия няма как да пробият на китайския пазар без междуправителствено съглашение и специални смесени дружества. Затова данните за китайските инвестиции в страната говорят и за размера на предстоящия експорт. Оказва се, че през последните пет години те са в застой. Към септември 2018 г. по данни на БНБ китайските инвестиции в България са на стойност 121 млн. евро. Наистина, налице е 10 млн. евро ръст на тримесечна база, но това не е особена новина: обемът на китайските инвестиции непрекъснато се движи в границите 100-130 млн. евро. 

Така че политическите изказвания, че България има огромни възможности за бизнес и инвестиции с Китай дотук са само пожелания. И все пак да не забравяме, че Пекин има по-специално отношение към България. То се дължи на обстоятелството, че през 1949 г. НРБ стана втората държава в света след СССР, която призна Китайската народна република на Мао Дзедун. Няма особено значение, че официалната нота до Пекин, изпратена от София на 4.10.1949 г., е проява на сервилност към Москва. Китайското правителство помни българската подкрепа в съдбовен момент и не пропуска да я отбележи при поводи.

Така идваме до въпроса защо българските правителства все не успяват да капитализират това специално китайско отношение. Впрочем не става дума само за Китай – нали доскоро начело на друг икономически гигант, Бразилия, стоеше президент с българска фамилия? Дилма посети през 2011 г. родината на баща си с конкретни предложения за съвместен бизнес и си тръгна с празни ръце.

Въпросът е голям. Нашите сегашни търговски, политически и военни партньори по правило бърчат вежди за подобни двустранни партньорства със страни извън западния блок, особено ако новите приятели се управляват от социалистически лидери. По сходен начин Брюксел гледа и на формата „16+1“ – форумът, който включва Китай и страните от Централна и Източна Европа, 11 от които членки на ЕС. По-слабо развитата и гладна за бизнес Източна Европа е идеалният претендент за

Троянски кон на Китай

на Стария континент. Честно казано, предпазливостта на Брюксел не е неоправдана, тъй като опитът с китайските инвестиции по света говори, че Пекин все по-често преговаря от позицията на силата и в замяна на милиардите си търси не само доходност, но и стратегически позиции. Но и това е въпрос на договаряне – отказът от източни би могъл да се размени за западни инвестиции.

Така или иначе, почти всички от заявените грандиозни китайски проекти в България не се осъществиха. Това е ярък пример колко далеч са „перспективите“ от реалния бизнес. През 2013 г. ръководството на НЕК обяви, че неидентифициран китайски инвеститор ще вложи над 1 млрд. лв. във вятърен парк, което се оказа „вятър работа“. През 2011 г. медиите гърмяха, че държавна китайска компания щяла да арендува 100 000 дка земеделска земя във Видинско и Ямболско. Публични фигури обещаваха китайци да изкупят българското вино и розово масло. Днес продажбите на българско вино в най-многолюдната държава не надхвърлят 5 млн. долара, толкова и на етерични масла.

През октомври 2015 г. във връзка с посещението на Бойко Борисов в Шанхай бе обявено, че сто китайски компании искат да вложат парите си в България, включително в завод за консерви и в логистичен център на Huawei. Още ги чакаме и току-виж по-бързо от тях пристигнат обявените през декември 2018 г. „големи китайски компании“ с интерес към производството на ориз и чай, както и добив на мед в околностите на София. Да отбележим и китайския инвеститор, спечелил концесията за летище Пловдив с обещание да вложи 79 млн. евро, но отказал да я подпише.

По всичко личи, че българските политици използват задаващите се китайски инвестиции като добра (и трудна за проверяване от критични журналисти) новина, която да внуши на населението оптимизъм за бъдещето. Всъщност поне

две трети от китайските инвестиции у нас

до този момент са в соларни паркове,най-голям от които е откритата през 2012 г. електроцентрала край с. Черганово на стойност 61 млн. евро. Колкото и да е важна чистата енергия, соларният парк, ползващ преференциална цена, не е образец за производство, създаващо добавена стойност. 

Разбира се, винаги съществува възможност тенденцията да се обърне и най-сетне да установим с Китай бизнес отношенията, които подсказва въображението. На последната среща на „16+1“, която се състоя през лятото на 2018 г. в София, бяха изговорени много думи за взаимните интереси в сфери като инфраструктура, селско стопанство и туризъм. Агенция „Синхуа“ цитира български експерти, че инициативата „Пътят на коприната“ ще постави България на световната логистична карта. Как тогава да обясним факта, че Китай ще вложи милиарди, за да заобиколи България по този път?

Става дума за скоростната жп връзка между пристанището Пирея, което е в китайски ръце от 2016 г., и Будапеща. Строителството на унгарския участък, което ще струва около 3 млрд. евро, се очаква да започне през 2021 г., а на сръбска територия вече е започнало –извършват го китайски и руски компании. Ако маршрутът беше минал през България, разстоянието щеше да се удължи с 330 км – което не е толкова много, когато става дума за приятели, но се намесват и други фактори. Планираният китайски скоростен път след Солун ще завие рязко на запад към Скопие и оттам ще продължи към Белград. Огромният стокопоток от Китай за Европа ще мине през Западните Балкани. България остава с ентусиазма за развитието на дългосрочно партньорство с Китай.

Ситуацията, както винаги, е няколко пласта по-сложна. По разбираеми причини  скоростният жп коридор от Пирея до Будапеща не е по вкуса на утвърдени европейски пристанища като Ротердам и Хамбург. Със сигурност ще бъде оказван натиск за забавяне на проекта, включително чрез разпределяните от Брюксел фондове. В това отношение България не изглежда обещаващ партньор, тъй като преди няколко години твърде бързо се огъна пред еврокомисията за руския „Южен поток“.

От друга страна, наистина ли трябва да тъгуваме за китайската железница? Китай не подарява, а дава пари назаем с лихва, която в случая с Унгария може да стигне 800 млн. евро. Типичният китайски инвеститор не се вълнува от екологични стандарти или охрана на културни паметници и родните активисти трудно биха убедили китайски директор с каменно лице за ползите от устойчивото развитие.

Китай е наистина голям и се множат коментарите, че след самоизолацията на САЩ азиатският гигант е на път да поеме ролята на глобален икономически лидер. Но светлите надежди не трябва да стават параван пред реалността. Бизнесът с Китай изисква задълбочени познания за източния светоглед – нещо, което у нас е дефицит. След като уж неофициална делегация на български депутати посети Тайван, износът ни за Китай спадна с 200 млн. долара. Предвид политическия режим в Пекин българското правителство трябва да е едновременно и по-активно, и по-деликатно, за да установи по-тесни търговски и инвестиционни отношения. Разбира се, това не трябва да става за сметка на националните икономически и геополитически приоритети.

Публикувано в сп. “Мениджър” бр. 2/2019

avatar

mittag

LEAVE A COMMENT

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.