Либертарианството и България

Две вредни утопии разкъсват обществото ни: убеждението, че държавата може да замени пазара – и вярата, че с пазара държавата става излишна

„Най-доброто правителство е това, което управлява, без да го забелязваш“ – коренът на тази популярна мисъл стига чак до Древен Китай. В общество, където политическата и икономическата системи работят ефективно, не е задължително да знаеш имената на министрите или адреса на централната банка. Правилата са еднакви за всички и хората са свободни да преследват стремежите си и да развиват способностите си в тези рамки. Няма нужда да подкупваш чиновници или да се умилкваш на началници.  

Но да не забелязваш, че управляват и да няма управление са две различни неща. Либертарианството извежда името си от латинската дума за свобода и привържениците му са застъпници за пълно освобождение от държавна намеса в социалната и икономическата сфери. Само че свободата е сложна материя. Достатъчно ли е просто да няма държава, за да има свобода? Или напротив, свободни сме тогава, когато разумна държава ни пази от онези, които искат да ни поробят?   

Българите може би още носим в културата си следи от анархията на Османската империя, където покривалото на законите било тъй прокъсано, че ловкият безпрепятствено влизал и излизал през дупките му. Дали точно това стои в основата на българската симпатия към либертарианството може да се спори. Но за мен няма съмнение, че от вероятно 15 години

либертарианството е доминираща идеология в България

Да, у нас няма либертарианска партия и представителите на властта обичат да казват, че „държавата не абдикира от функциите си“. Но в медиите и политическите платформи на системните партии светът е чернобял: държавата по правило е прахосница, скъперница, мързелива, бездушна и алчна, а бизнесът е иновативен, създаващ стойност, отговорен и смел. Вековният опит на развития свят, където държава и бизнес стискат ръце в името на националния просперитет, не намира почва в България. У нас двете взаимно се изключват.    

Освен това хората, които публично изповядват либертариански убеждения, в България по-бързо израстват в кариерата и по-лесно получават достъп до медийна трибуна. Ако заемат държавен пост – което се случва често, те леко смекчават изказа си, за да не плашат избирателите, но посоката на действията им е неизменна: премахване на регулациите за големите стопански субекти, разпродажба на държавна собственост, отслабване и отмяна на системите за социална защита на населението.

Либертарианците презират стопанските планове, тъй като според тях не може да казваме на пазара какво трябва да се случи, а само да се адаптираме към онова, което той предлага. Всеки заслужава съдбата си: агресивните и информираните – богатство, бавните и наивните – оскъдица. Либертарианството е вид социален Дарвинизъм, който в крайна сметка не е лошо нещо, стига чертите, които се подсилват от социалния отбор, да са разумни. Щом алчността и прикритата подлост станат главни фактори за напредък, логичен е въпросът каква е същинската цена на радикалните свободи.

Големият отсъстващ: левите либертарианци

На Запад либертарианството има застъпници и щедри спонсори, но там тази школа не е тъй влиятелна, както в България, особено в теоретичен план. Милиардите на братя Кох и интелектуалните пристрастия на някои политически лидери не успяха да я наложат в академичните среди. Достатъчно е да видим кои днес са най-четените автори в платформата за идеи Project Syndicate: Джефри Сакс, Джоузеф Стиглиц, Робърт Шилер, Кенет Рогоф, Нуриел Рубини… Колкото и да са различни тези икономисти, те са съгласни, че пазарът не е свободен да прави каквото си пожелае с обществото и природата.  

Нещо повече – още преди два века философията на либертарианството се разклонява в лява и дясна посока. Левите твърдят, че върховенството на свободата трябва да се простре и върху пазара: когато пазарът отнема човешки свободи, виновен е не човекът, а пазарът. За левите либертарианци държавата не е алтернатива на пазара, а инструмент, който принудително налага пазарни отношения на обществото. Дискусията „пазар или държава“, от тази гледна точка, е изначално сгрешена: общество, в което пазарът доминира, е невъзможно без наличието на репресивен държавен апарат.

Левите либертарианци призовават към управленска самоорганизация, притежавани от работниците фирми, по-къси работни часове, премахване на диктата на икономическия растеж, икономика в полза на общността, консумация предимно на локални продукти, забавяне на темпа на живот, нови концепции за градските площи… Тяхната свобода е свобода от пазара – за разлика от десния клон, търсещ свободата на пазара.  

Либертарианците вдясно не са склонни към екосоциални фантазии. Според тях богатите индивиди и големите корпорации са естественият елит, който следва да се ползва от специални свободи. Разликата ще онагледя с пример: държавният монопол върху паричната емисия е на 2500 години, но от либерално гледище той не е справедлив. Всички либертарианци са за свободни пари, но лявото течение предлага държавният монопол да се допълни с много на брой локални и кооперативни валути. Десният клон вижда в края на държавния монопол шанс за банките и корпорациите да емитират собствени валути.

След казаното не е чудно, че левите партии от съветски тип активно взаимодействат с десните сили, за да потиснат лявото либертарианство, оспорващо нуждата от вожд и йерархия. В една от документалните си книги Джордж Оруел блестящо описва как верните на Москва испански комунисти предават каузата на Републиката, само и само да задушат популярните сред народа леви анархисти. Тема за размисъл е защо в България дискусията за „ляво“ и „дясно“ остава при грешната дилема „пазар или държава“.

Свободни да търгуват

Въпросът за свободите придобива нови измерения в полето на международната търговия. През втората половина на XX век чрез обвързващи съглашения и глобални институции държавите се самозадължиха да не оказват подкрепа на свои отрасли и предприятия. Протекционизмът, в България уреден със закон още в края на XIX век, стана недопустим. Страните трябва да излизат на международната сцена с естествените си предимства, без да ги развиват – пазарът ще се погрижи за това вместо правителствата.

Но може ли търговията да е „свободна“, когато едната страна продава банани, а другата микропроцесори? Норвежкият икономист Ерик Райнерт твърди, че сегашният ред поражда вредна специализация: развитите страни в това да са богати, изостаналите – да са бедни. Мнението споделя и Хаджун Джанг, известен американски учен от корейски произход: след като веднъж се качат на дървото, успелите страни ритат стълбата зад себе си. „Дървото“ е стопанска структура, гарантираща просперитет на цялото общество. „Стълбата“ са политики в помощ на националната индустрия: мита, обществени поръчки, субсидии, инвестиции в наука и изследвания. Актът на „ритането“ включва либертариански проповеди и забрани за развиващите се страни да правят това, което вече развилите се правят от векове.

Че са го правили и още го правят няма съмнение. Не друг, а първият финансов министър на САЩ Александър Хамилтън разработва националната програма за индустриализация чрез протекционизъм. Фактът, че Доналд Тръмп стана президент на САЩ през 2016 г. се дължи и на това, че след 1990-те Америка забрави уроците на своята собствена стопанска история. Веднага щом дойде на власт, Тръмп зачеркна двете съглашения за свободна търговия TTIP и TTP – учтив поклон към индустриалците, подкрепили кандидатурата му. Уолстрийт възропта, но не прекалено гръмко: нямаше да се погледне сериозно на опита на финансовия елит да се представи като защитник на всеобщите права и свободи.

България е държава

с много естествени предимства и благоприятна геополитическа ориентация. Това, което й липсва, е икономическа структура. Икономистите на развитието, и по-специално вече споменатият Ерик Райнерт, са убедени, че една страна не може да забогатее, без да разполага с преработваща промишленост с висока производителност на труда. А такава промишленост се нуждае от отглеждане. Ръст на износа и преки чуждестранни инвестиции не са достатъчни. Трябва да правим това, което са правили САЩ, Германия и Великобритания, преди да се развият и да започнат да рекламират либертарианството.        

Това е голяма тема, която търси път към българските политици и бизнесмени. Много влиятелни хора с широк кръгозор и усет към структурата изпитват недоверие към радикалното либертарианство. Защо тогава това учение още господства тихомълком из медии и политически платформи? Пазарът е могъща сила и тъкмо затова не бива да се оставя „на свобода“ или да се заклеймява, а да се впрегне за целите на националното развитие.

Публикувано в сп. Мениджър, 12/2018

avatar

mittag

LEAVE A COMMENT

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.