Съгласни ли сте суджуци да падат от небето?

Тринадесет професори излязоха с нова платформа, здраво вкопчена в миналото

Ако поставим на национален референдум въпроса: Искате ли тройно по-високи пенсии и двойно по-ниски данъци? – твърде вероятно е да чуем „да“.  Същият отговор ще получим, ако запитаме народа дали токът и бензинът да станат по-евтини, а българските спортисти да получават повече медали на олимпиади.

Каква е стойността на подобни въпроси? Каквато е и стойността на въпроса за национален референдум, под който са се подписали 13 български професори: Съгласни ли сте да се приеме нова Програма за икономическо развитие, която да гарантира 6-7% икономически растеж и удвояване на заплатите на българите до 2022 г.?

Съгласни сме с две ръце, ама май  с този въпрос ни поставяте две уловки. Първата, всъщност по-безобидната, е, че в днешния див свят да се гарантира с Програма нещо, свързано с икономиката, е безотговорно.

Аз гарантирам, че ще правя по сто лицеви опори дневно и мога да бъда държан отговорен от личния си лекар дали го изпълнявам. Но да гарантирам пред 5 милиона души, че светът след няколко години ще е достатъчно сигурно място, в което още ще има мир, външна търговия, достатъчно суровини и приемлив за живеене климат – би трябвало да съм повече от вълшебник, за да го правя.

Ето, според Световната банка още към 2050 г. в България ще живеят под 5 млн. души, а климатът ще е с 4 градуса по-горещ, отколкото през периода 1961-1990 г. Важи ли към тази дата и при тези условия професорската гаранция?

Втората уловка е, че въпросната гаранция се дава само при положение, че хората, които предлагат Програмата, поемат лостовете на властта. Тоест референдумът се свиква, за да се заобиколи избирателния процес. С референдум – най-прекия инструмент на демокрацията, се предлага на населението да се откаже от демократичните си  права.

Положителният резултат на референдума – ако разбира се по някакво политическо чудо има такъв – ще се използва за заобикаляне на законите, които все пак днес до някаква степен ограничават произвола на правителството.

Защо тогава 13 български професори застават зад подобно предложение? Професори много, работата е там, че в списъка от 13 имена попадат Гарабед Минасян и Ганчо Ганчев, които познавам лично и чиито трудове следя.

Независимо каква е тази Програма, трудно ми е да си представя, че Минасян и Ганчев са се съгласили с пиар сценария за референдума. Все пак Програмата гарантира резултати, съперничещи на Новия курс на Рузвелт – а проф. Минасян, доколкото знам, е  чувствителен към бюджетни дефицити.

Обяснението мисля че намирам във вълшебната фраза „икономически растеж“. И двамата уважавани от мен икономисти са се обучавали във времето, когато растежът на икономиката се приемаше за универсална цел. Те не само вярват, че ускорен растеж на БВП е постижим в български условия, но и считат, че това ще донесе добро на хората.

Само че нещата не стоят така. Икономиката на САЩ през последните години стабилно расте, а масите от населението обедняват. И българската икономика напоследък има нелош прираст, но хората на дъното, около 2 млн. души, все тъй не го знаят.

Професорите говорят за 20-30 национални проекта и заедно с това обещават ръст на чуждите инвестиции. Та нали ако се осъществят с чужди инвестиции, въпросните проекти вече няма да са национални? Колко „национален“ например е проектът на канадците от „Дънди Прешъс Металс“ да добиват злато в Крумовград?

Различно нещо ли са китайските и руските инвестиции? Или индийските, да припомним за постиженията в „Кремиковци“ на Александър Томов – скритият диригент на загрижените за растежа професори.

Но да се върнем на гаранцията за 6-7% ръст на БВП. Професорите са от поколението, свикнало да гледа на природните фактори като „ограничения“, които трябва да се отместят, за да върви икономиката напред. Защо например не поставим на референдум въпроса: Съгласни ли сте да изсечем горите и да продадем земите в националните паркове и така да съберем 20-30 млрд. лева, които после да се дадат за пенсии?

Професорите също така слагат, повече или по-малко явно, знак за равенство между ръста на БВП и добрия икономически резултат. На графиката е показано как се е променило удовлетворението от живота в САЩ във времето, когато БВП се е покачил двойно. Натрапва се въпросът: дали ако ръстът на БВП не беше толкова бърз, хората нямаше да са по-щастливи?

В данните за БВП, 1972 г. е приета за базова. Собствени изчисления на база посочените източници

Ако се премахне градина, за да се построят бизнес сгради, индикаторите за пазарен успех ще подскочат нагоре. Това ли е целта – първо да се натрупа богатство, а после с това богатство да се лекуват раните, нанесени в процеса на натрупване?

Действително, това беше всеобщата мъдрост, но в старата епоха. Икономическата парадигма вече се смени, и тя поставя качеството на живота пред количествения прираст на богатството. Професорите, обещаващи 6-7% растеж, може да са съвсем добронамерени. Дори е възможно те да притежават познанията, за да опитат да го постигнат на практика. И все пак те са част от миналото, вкоренени са в старото. Те предлагат „растеж“ на нещо старо и отмиращо, а не развитие на нещо ново и живо.

Икономиката се нуждае не от 7% растеж, а от грижа за българския човек, най-вече за младите хора, натоварени със Сизифовия камък на многобройните политически и икономически грешки на предходните поколения, разпореждали се с България.

avatar

mittag

LEAVE A COMMENT

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.