В търсене на високите технологии

Само икономика, основана на знание и иновации, е в състояние да доближи жизнения стандарт в България към европейския

През 2016 г. предприятията в България са изнесли машини за обработка на данни на стойност 120 млн. долара – двойно повече по сравнение с преди пет години. Експортът на телекомуникационно оборудване достига 183 млн. долара, а на медицинска апаратура 85 млн. долара: и при двете има 20-кратно увеличение в рамките на 20 години. Данните са на UNCTAD, органът за търговия и развитие на ООН.

Това са сериозни, макар и не феноменални постижения. „Технологичният парад“ водят дъщерните дружества на чуждестранни фирми, но не са рядкост и автентичните български предприемачи. Само че обществеността в България рядко обръща внимание на техните успехи. От една страна, защото са живи спомените за „компютрите и компотите“ на социалистическия режим. От друга – повечето фирми, които успяват благодарение на знание и иновации, не се блъскат да влязат в новините. По правило те не се набъркват и в скандали за злоупотреби с обществени поръчки.

Предвид сложната ни стопанска история няма защо да се срамуваме от технологичното ниво на българската икономика. Но колко по-различна можеше да е страната днес, ако последните петнадесет правителства последователно бяха избирали технологиите за свой приоритет.

Всъщност голямата липса в българската икономика не е на технологии, а на национална икономическа политика. Хаосът, съюзен с посредствеността и корупцията във властта, пречи на разгръщането на творческия потенциал на нацията. Инерцията е повсеместна, а

тласъкът в грешна посока се задава още в образователната система     

В България всеки втори ученик се натиска да стане студент и най-често избира специалности, които не предлагат технологична подготовка. Още преди това, средното образование пренебрегва преподаването на технически знания и умения. Този „хуманитарен предразсъдък“ не е оправдан. В развити икономики като Германия среднист с технологични умения по правило получава по-добро заплащане от висшистите в непроизводствената сфера.

Твърде много икономисти и юристи се обучават днес в България, и твърде малко инженери, програмисти, технолози – „творци на благата“ в материалното и дигиталното производство. По данни на националната статистика, през учебната 2016/17 г. студентите по стопански науки и администрация наброяват 51 хил., в добавка към почти 10 хил. прависти. Това е повече от всички студенти от специалности, свързани с производство и информатика, включително архитектура, минно дело, математика и природни науки, взети заедно.

По инерция от 1990-те, когато стопанството  в движение трябваше да се настройва към нов модел и изпитваше глад за бизнес специалисти, днес икономическите ВУЗ бълват кадри, които, грубо казано, са излишни. Спрямо средния стандарт за ЕС, приемът по икономика и право в България е по-висок със 17 000 студенти.

Десетки хиляди млади българи отделят време и полагат усилия да учат, но не това, от което националното стопанство има нужда. Заради неподходящия си професионален избор „бъдещето на нацията“ е принудено да търси реализация в чужбина. А можеше да е иначе: с ежегодно вливане на 17 000 нови програмисти и инженери, българската икономика щеше да осъществи и по-голям технологичен трансфер от чужбина, и да реализира по-голям експорт.

Високите технологии са нужни на една страна не само за по-високи приходи, а и като поле за изява на родния талант. Ниското технологично ниво не дава шанс за развитие на способните младежи и те емигрират. Ако не искаш да си суровинна наковалня, трябва да си технологичен чук – който се калява, само ако се отделят

достатъчно пари за наука

Младите учени рядко водят охолен живот, но положението им в България е наистина тежко. Брутната заплата в аграрния сектор е двойно по-висока от стипендията на докторанта. В същото време хората по върховете на българската наука спират академичните реформи и вместо да търсят нови перспективи, отчаяно бранят нищожните си привилегии.

Разходите за изследователска и развойна дейност в България през 2016 г. са 52 евро на човек от населението. Средната стойност за ЕС е 592 евро. Заслужава да се отбележи, че частният бизнес у нас напоследък влага в научни изследвания двойно повече, отколкото държавата (за 2015 г., 154 млн. евро спрямо 88 млн. евро). Явно приоритетите на управляващите не включват „наука“.

Не само малкият размер на разходите, а и тяхното разпределяне е проблемно. Подходът „на калпак“ е политически неутрален, но не води до резултати. Най-перспективните области в научните изследвания трябва да получават не колкото всички останали, а колкото е нужно. Неслучайно в своята класация на най-иновативните страни в света, „Блумбърг“ акцентират върху „концентрацията“ и „плътността“ на разходи, институции, апаратура, учени.

Една национална икономика, която не следва догми, а здравия разум, фокусира усилията си. Тя подкрепя нововъзникващи производства с висок научен и икономически потенциал.

Кои са перспективните технологични индустрии на България?

Много глави са умували върху този въпрос, а и правителството неведнъж е плащало на консултанти, за да ни ги кажат. Но консенсус все още няма, може би защото гласовити експерти виждат в самата идея за приоритетни сектори вратичка за „опасна държавна намеса“. Без да влизаме в безплоден спор, видно е, че България има предимства във високотехнологични ниши, свързани с чисти отрасли като нови храни, грижи за здравето, нови източници на енергия.

Български учени в предходните десетилетия имат постижения в създаването на космически храни и оранжерии. Днес колонизацията на Луната и Марс изглежда все по-реална и е логично да се подкрепи и разшири дейността на Института по криобиология и хранителни технологии. Това е перспектива с хоризонт от няколко десетилетия и не е уместно учените да изпитват стрес с всяко ново правителство и финансов министър.

Още днес български производители на хранителни добавки печелят нови пазари за много милиони със своите нови продукти. Ако тази спонтанно възникнала експортна ниша се подкрепи и разшири с целенасочени усилия в научните институти, резултатът може да изненада и оптимистите.

Още по-големи са амбициите във фармацевтиката – в отделни години износът на лекарства е надхвърлял 1 млрд. долара. Въпросът е възможен ли е глобален пробив с български медикаменти и медицинска козметика? Като минимум, големите фармацевтични компании може да се възползват от нашите добри цени и натрупан опит и да изнасят не само производствена, а и изследователска дейност в България. В същото време резултатите пряко зависят от амбициите. Ако свикнем да мислим за себе си като зона за аутсорсинг, лишена от собствена стопанска и изследователска инициатива, няма да усетим пълната полза от вдигането на технологичното ниво.

В тази насока, партньорствата между утвърдени компании и български учени с държавна финансова гаранция са бизнес модел, от който сякаш могат да спечелят всички. За съжаление някои провали се помнят дълго. През май 2009 г. беше учреден нанотехнологичен център с IBM за партньор, който предвиждаше да изкара продукти на пазара в срок от 3 години. През август 2009 г., с аргумента „криза е и няма пари“, първият финансов министър на ГЕРБ сложи край на този проект на стойност 50 млн. лв.

През 2016 г. глобалният бизнес с нанотехнологии достигна 40 млрд. долара и в момента расте с по 18% годишно. Изпуснат шанс или благоразумна фискална политика? Самата липса на формулирана дългосрочна национална политика за технологично развитие дава възможност на политиците да избягват да отговорят на този въпрос – и така да бягат от отговорност.

Все пак е вярно, че научните и технологичните планове имат обща черта, която в нашите условия често е непреодолима пречка – те изискват високи инвестиции. Различна е ситуацията в т.нар. дигитална икономика: достатъчни са

компютър, идея и късмет

и светът може да бъде превзет. Фирма разработва софтуер за микрофинансиране, който обслужва над 20 млн. клиенти на 60 развиващи се пазара: не говорим за Силициевата долина, а за български предприемачи. Друга наша фирма създава технологии и устройства за биометричен контрол, използвани от банкери и хотелиери. Трета продава софтуер, който помага на мениджъри на хедж фондове и портфейлни инвеститори да вземат решения.

Под „компютър и късмет“ се разбират огромни усилия и инвестирани милиони, но така или иначе типичните научни изследвания са много по-капиталоемки и носят по-бавен резултат. Информационните технологии отговарят на българските условия – находчивост, оскъден кредит и нужда от по-голям от националния пазар. Впрочем в един по-добър свят Българската банка за развитие би подкрепяла малки дигитални проекти, но това е друга тема.

С шепа хора, IT секторът формира 2.4% от БВП, ежегодно нараства с двуцифрен процент и предлага заплати 4 пъти над средните за страната. Парадоксално, развитието му е ограничено от липса на кадри. Държавата е тази, която разпределя финансирането между ВУЗ. Не е ли време да се отпуснат добри стипендии на младежите, тръгващи по пътя на програмиста и инженера, а повечето бъдещи юристи и финансисти сами да плащат за образованието си?

За кого бие камбаната

България поддържа още един сектор със сравнително високо технологично ниво – военната индустрия. През 2016 г. държавните военни заводи в Сопот отчитат продажби за половин милиард лева и чиста печалба над 170 млн. лв. Целият ни оръжеен бранш е залят от поръчки за износ. И все пак малка страна, която залага на износ на оръжия, е късогледа. Снарядът се произвежда, за да бъде изстрелян. Военните доставки в Северна Африка и Близкия изток, където имаме големи клиенти, без съмнение ще рикошират у нас. В най-добрия случай – като миграция, която ще запълни българския демографски вакуум.

Демографията винаги има значение. Страната ни е поела по пътя на догонващото развитие и все пресмятаме кога „ще ги стигнем“. Прогнозите сочат, че в обозримо бъдеще хората, които ще се трудят в България, рязко ще намалеят. При тези тенденции на раждаемост и смъртност, през 2050 г. у нас ще останат само 3.5 млн. българи в „работна възраст“ – с 30% по-малко, отколкото днес. От тях ще очакваме не просто да поддържат днешния жизнен стандарт, а чувствително да го повишат, докато се грижат за все повече възрастни хора.

Производителността на труда зависи много повече от постигнатото ниво на технологиите, отколкото от личните усилия на работника. За да има България шанс за европейско развитие, икономиката ни трябва да стане високотехнологична. А преди това – средно-технологична, защото опитът сочи, че самотните „технологичните острови“ на 1980-те не бяха достатъчни, за да ни придвижат напред.

 

Версия на този текст беше предложена за отпечатване в сп. “Мениджър” на 16 януари 2018 г. 

 

avatar

mittag

LEAVE A COMMENT