Световната икономика има дълбоки екзистенциални проблеми и се поддава на изкушението да ги лекува с контролирани войни
През лятото на 2014 г. в изискана вашингтонска книжарница се сблъсках с книга, посветена на ползите от войната за човечеството. Томчето беше изложено на почетно място и анотацията хвалеше автора като интелектуален смелчак, дръзнал да повдигне завесата пред важно табу. Погледната глобално, войната всъщност била добро нещо: стимул за технологично развитие и етническа и социална динамика, тя възпитавала в патриотизъм и създавала работни места.
Дълбоко се възмутих – авторът, изследвал войната от своето безопасно бюро, надали изобщо мисли, че е възможно собствените му деца да платят цената на тези „ползи“. Умишлено отказах да запомня името му, но съм наясно, че много хора мислят като него и напоследък подобни публикации зачестяват.
Войната действително е неглижирана тема в масово тиражираните икономически и политически теории. Приема се, че свободната търговия прави войната несъстоятелна – хората и страните предпочитат да печелят, вместо да се избиват. Но точно това е грешката, която допуска и младият Кейнс, когато в началото на XX век предрича, че от бизнес гледна точка няма да има световни войни. Свободата се крепи на върха на копието също и в търговията, а и от нищо не се печели тъй, както от оръжия.
Нищо не мобилизира националното и световното стопанство тъй, както войната. Заводите бълват оръжия на три смени, безработните са прибрани в армията, патриоти изкупуват облигациите на правителството и се намира оправдание за всеки провал в публичните услуги. От войната печелят силните на деня – банкери, индустриалци, мастити учени. Войната е идеалният бизнес: дефицитен пазар, монополни печалби, а разходите се поемат от някой друг, най-често от мирното население.
С побиването на червеното знаме на Райхстага този икономически рог на изобилието не секва. Напротив, през последния век глобалният капитализъм не е спирал да работи във военен режим. Официалната теория предпочита да обяснява световните сблъсъци с идеологии или геополитика, но по-добре да се доверим на гласа на парите.
Знаете ли коя е третата най-дълбока икономическа криза в историята на САЩ? Великата депресия, чиято кулминация е през 1931 г., още няма равна, следва кризата от 1907 г., която, макар и краткотрайна, също е впечатляващо падение. Криза номер три е през 1945 г., когато военновременното производство спира, с него и правителствените поръчки за частния бизнес. Реалното понижение на брутния вътрешен продукт на САЩ в годината на победата е 9.5%, тройно по-тежко от Голямата рецесия през 2008 г., за която се изговориха и изписаха милиони думи.
Какво всъщност се случва тогава? Екосоциалистът Йън Ангъс (Ian Angus) разказва: до октомври 1945 г. реалните доходи на населението спадат с 15 процента, а безработните достигат два милиона души. Надига се най-голямата стачна вълна в световната история: през 1945 г. стачкуват 3.5 млн. американски работници, на следващата година 4.6 млн. В близо 10 хиляди стачки за двете години участват автомонтьори, металурзи, железничари, месари, енергетици… Правителството отговаря със серия от тояги и моркови, включително с нова война: в края на Корейската война, разходите на САЩ за военни цели достигат 14.1% от БВП.
Между 1939 г. и 1944 г. реалният БВП на човек от населението в САЩ нараства с 57%. Този невероятен растеж помага да се изличат много от травмите, които Голямата депресия е оставила в обществото. Но с края на войната старият икономически призрак се пробужда: печалбите на капитала са обратнопропорционални на доходите на работниците. Изборът е да се социализира икономиката, или да се подсили репресивния апарат и да се смажат исканията на масите. А може би има и трети път?
Нека останем още малко при този момент. Депресията е загуба не само на потенциална продукция, но и на илюзии. Още повече, още по-бързо – до октомври 1929 г. цената на акциите се покачва тъй шеметно, както през първата година от ерата на Тръмп. Онези, които предупреждават, че дърветата не растат до небето, са обявени за предатели. В часа на истината хората губят парите и работата си – и изтрезняват. А това е твърде вредно в системен план, защото който не храни илюзии, не прави рисковани залози. Не живее на кредит, не пръска пари за суетни покупки, проявява ежедневна пестеливост.
Последвалата Война не просто осигурява държавни поръчки за частните предприятия – тя запява химн: „Направи Америка отново велика!“ Патриотизмът е онзи свръх-икономически фактор на растежа, който идва на мястото на безгрижието на 1920-те. Войната кара американците да забравят за Депресията.
При това в САЩ военната икономика има ред предимства. Войната се води в чужбина, тоест няма инфраструктурни разрушения и цивилни жертви. С привличането на 12 млн. млади мъже в армията, трудовият пазар се освобождава от безработица. Заплатите се покачват, с тях производителността на труда. Въведена е купонна система, производството на трайни потребителски стоки е забранено, което значи, че хората няма за какво да харчат парите си. Рецесията от 1945-46 г. е прескочена, когато населението вкупом започва да купува къщи, коли и печки със спестените заплати.
Войната измества далеч напред и нагоре границите на производствените възможности. Икономическият историк Робърт Гордън описва чудесата, които се случват на поточните линии в заводите на Форд и Кайзер: към 1944 г. от завода Уилоу Рън в Мичиган на всеки 63 минути излиза нов тежък бомбардировач „Либърейтър“, а корабостроителницата в Ричмънд вади нов боен кораб „Либърти“ за четири дни.
Това икономическо чудо се гради на държавни поръчки: през 1944 г. правителството на САЩ преразпределя 79% от БВП. Позитивният икономически ефект от военното производство е прието да се нарича „военно кейнсианство“, макар че самият Кейнс по-скоро търси в икономиката начини за избягване на военни конфликти. Така или иначе, силата на лекарството е осъзната много бързо. Едуард Сард (под псевдонима Уолтър Оукс) още през 1944 г. предрича, че световният капитализъм върви към „икономика на перманентната война“ и подготвя Трета световна още преди Втората да е завършила.
Преди да погледнем към днешния ден, да си припомним прощалното слово на 34-тия президент на САЩ Дуайт Айзенхауер. Армейски генерал, по време на Втората световна война той е главнокомандващ на съюзническите войски, тоест е човек, който разбира от оръжия и война. Вместо банални равносметки, на прощаване през 1961 г. Айк предупреждава Америка за сериозната заплаха от разрастването на „военно – индустриалния комплекс“, който се опитва – умишлено или не, да злоупотреби с властта и да посегне на гражданските свободи и демократичния процес.
Каквото и да се е случвало с разходите за войните във Виетнам и Ирак и спонсорираните от САЩ реакционни режими по цял свят, предупреждението на Айзенхауер добива плът 57 години, след като е изречено. За периода 2018-2019 г. президентът на САЩ Доналд Тръмп определи бюджет за отбрана от 1400 милиарда долара. Днес САЩ харчи за оръжия и войници повече, отколкото следващите седем държави в света с най-големи военни разходи, взети заедно. Освен за кораби, самолети и наземни операции, част от отпуснатите средства ще отидат и за нови атомни бомби.
Дотук Войната срещу терора, започнала през 2001 г., е глътнала общо 5.6 трилиона долара – твърди независимият изследователски проект „Разходите за войната“. Военната намеса в Афганистан, Пакистан и Ирак е отнела пряко или непряко живота на 1.2 млн. местни жители, както и на 14 000 американци.
5.6 трилиона долара за една провалена война: ако тези пари бяха вложени в наука и развитие, щяхме вече да имаме колонии на Луната и Марс. Светът щеше да е преминал от изкопаеми горива към чиста енергия. Гладът и неграмотността щяха да са минало, а болестите – изблъскани в ъгъла. Щеше да се е възцарил мир. Но целта на нерегулираната капиталистическа система е парите да правят още пари. Хуманните глобални цели изискват нещо повече от световна политика, посветила се на умножаването на парите.
Нищо лично, просто бизнес: нормалното състояние в икономиката се нарича нулева печалба, тъй като конкуренцията с времето отнема предимствата на компаниите и прехвърля ползи от монополиста към потребителя. Военната икономика преодолява този системен „дефект“. Под мантията на патриотизма, винаги в защита на сигурността, публичните средства се разпределят между бароните на „военно – индустриалния комплекс“ под радара на обществения контрол. Йозеф Шумпетер, прочутият изследовател на икономическите цикли, признава: „организираният капитал“ в реалния свят винаги преследва колониализъм и империализъм.
Ако погледнем на войната от този фокус, лесно ще разберем и внезапното влошаване на отношенията между САЩ и СССР след победата през 1945 г., събудило недоумението на обикновените хора в двете страни – доскорошни съюзници. Идеята за „свободния свят“ и огледалната идея за световна работническа революция са нищо повече от лозунги. И в САЩ, и в СССР военно – индустриалният комплекс е обсебил – с различни средства – командния пулт на икономиката и обществото.
На тази стопанска и управленска схема постоянно е нужен враг. След разрушителната Втора световна война хората потърсиха ново начало, вместо това им дадоха идеологически сблъсък, който оправда продължаващите разходи за въоръжение, тоест поръчките за военно – индустриалния комплекс. След време едната от двете империи залитна и стана безопасна, но другата бързо откри нов враг в Близкия изток. Днес дрънчат оръжията за нова Корейска война, Иран също е на прицел. Няма празно място.
Защо САЩ демонизират присъединяването на Крим, което стратегически, исторически, ако щете шахматно, бе единствен възможен ход за Русия? По същата причина, поради която Русия е в конфликт с целия останал свят: при постоянно усещане за външна заплаха, населението търси в държавата свой защитник, а правителството от своя страна прави каквото пожелае с националните ресурси. Патриотът може да оцелява и на хляб и вода.
Самоотричането в името на великата национална идея, застрашена от врагове – това е познато още от времето на Третия Райх. Впрочем фашистка Германия е още един пример за ефективността на военната икономика: между 1936 г., когато Хитлер започва активна подготовка за война, до 1944 г. реалният доход на човек от населението нараства с 37%. След спирането на военната машина, икономиката на разрушената страна се сгромолясва с 63% към 1946 г.
Войната е безценна за икономическата и политическа върхушка. Йън Агнъс цитира американска статия от 1950 г., в която се посочва: „Плановиците на правителството считат, че са открили магическата формула за почти безкрайните добри дни… Студената война е като автоматична помпа“. За Корейската войска са похарчени 340 млрд. долара в днешни пари, а числеността на американската армия е била увеличена двойно до 3.2 млн. души. Ясно е, че тази войска се нуждае от храни, облекла, оръжия, превоз, гориво – това е огромен бизнес и го държат сигурни ръце.
Когато през 1949 г. СССР се сдобива с атомна бомба, ситуацията се променя – тоталната война с „врага“ е вече немислима. Но напрежението продължава да се поддържа със серия от малки контролирани войни, за да може паралелно с това да се запази и ръстът на военните разходи. Войната всъщност остава последната сфера, където държавните разходи не се третират като идеологическо прегрешение.
През 1940 г. в една странична за творчеството си книга, Джон Стайнбек опитва да се шегува: „Диагностична черта на Homo sapiens е, че групи от човешки индивиди периодично се заразяват с трескава невроза, която кара индивидите да се надигат и да унищожават не само своите ближни, но и труда на своите ближни. Не е известно дали това се причинява от вирус, от някоя предавана по въздуха спора – или биологичният ни вид реагира по този начин на все още неустановен метеорологичен стимул… Вероятно нашият вид няма да се откаже от войната, ако не настъпи някаква психическа мутация, което поне засега не изглежда неизбежно.“
Вече знаем повече за функционирането на масовата психика. По въздуха се носят не войнствени спори, а пропаганда. И не индивидите нападат ближния си, а армии, организирани от политическа воля, подвластна на „организирания капитал“. Това е заложено в системата на капитализма. Войната е игра за големи, които с нейна помощ разчистват конкуренцията около себе си. През XIX век сходни извънредни печалби носи колониализмът: светът е разделен и ресурсите на Африка, Азия и Латинска Америка свободно текат натам, където се произвеждат най-мощните оръжия.
След 1950 г. механизмът се променя, но моделът се запазва: с международни договори, а при нужда и с оръжия, страните са принудени да търгуват „свободно“ помежду си, като непреодолимата дистанция между развит и развиващ се свят е гарантирана от изискването за „държавна ненамеса“. Правителството има право да се „намесва“ само като купувач на оръжия и ако е лоялен клиент, международните партньори гарантират преизбирането му. Това, което видяхме от XXI век, е падане на маските. Военно–индустриалният комплекс вече не прикрива ролята си в световната политика и не търси идеологически оправдания. Предстои голям сблъсък в Близкия изток, с цел от мащаба на Иран или Турция. Победа не е необходима – всичко, което е нужно, е война. При следваща политическа и икономическа криза, Белият дом няма да се поколебае да натисне спусъка. Голямата награда е Русия, но там ще се приложат други методи.
Това са много големи процеси, в които ролята на отделния човек сякаш се заличава. Но историята показва, че промяната се ражда от отчаяни лични жестове – като студентските стачки срещу войната във Виетнам, мирното неподчинение в Индия, вълната от самозапалвания през 1969 г. в Чехословакия. Те воюват с бомби и куршуми, ние воюваме със слово и дух. Те воюват за пари, ние – за мир и човешко достойнство. Щом се разнесе прахът на времето, ще стане ясно, че нашите оръжия са били по-силни.
На снимката: “Портативен военен мемориал”. Едуард Кийнхолц, 1968. Музей за модерно изкуство Ludwig, Кьолн
Споделете статията: