Разтегливи граници

Един народ трябва да заслужи земята, върху която живее

Няколко години преди инвазията на турската армия в обитаваната от кюрди сирийска провинция Африн, политически комикс в две картинки се завъртя в социалните мрежи. На първата рисунка Турчинът се хили злобно и опъва като ластик границата на страната си в посока югоизток. На втората „ластикът“ се връща обратно: границата се е изместила далеч на северозапад. Посланието е пределно ясно: докато Турция се опитва да завладее северните части на Сирия и Ирак, тя е на път да загуби своята територия, населена с кюрди.

Не би било чудно, ако стане така – само в Турция кюрдите са 15 млн. души. Този голям народ от векове се бори за своя национална държава. Сред всички сложни последици, до които ще доведе подобно събитие, една ни касае пряко. „Отскокът“ на граничния ластик в Близкия Изток ще създаде импулс за изместване на север на турските граници в Европа. Такава възможност засега не се обсъжда на глас, но надали световните играчи не са наясно с нея.

Възможно ли е подобно нещо? Та нали в Европа Турция граничи с Гърция и България – членки на могъщия Европейския съюз? ЕС се разширява, той не губи територии… Днес не, разбира се, но след двадесет години? А опитът от миналото сочи тъкмо натам.

Компенсацията на една ощетена държава с чужди територии е норма в европейската политика на Балканите. Първият гамбит е в Руско – турската война от 1878 г. Тогава Русия придърпва Бесарабия и обезщетява Румъния с населената с българи Северна Добруджа. Териториални компенсации при създаването на Българското княжество получават още Сърбия, Черна гора, Австро-Унгария и Великобритания. Същият модел е приложен по време на Балканските войни: разширяването на България в Източна Тракия е мотив Румъния да заграби и Южна Добруджа, докато Гърция и Сърбия си поделят Македония.

Според възприетата доктрина за баланс на силите, актьорите в световната политика активно се противопоставят на прекомерното засилване на дадена държава, но и подкрепят стратегическите си „партньори“ в момент на слабост. Вашингтон не иска Велика Турция, включително заради оста Москва – Анкара, следствие от естествената склонност на диктаторите да се съюзяват. Но е недопустимо Турция съвсем да пропадне, защото това ще даде превес на Русия и Иран в региона, а арабската омраза срещу евреите ще ескалира.

Ако се стигне до разширение на Турция на Балканите, бързо ще се намери с какво да се компенсират България и Гърция – с Македония. Бившата югославска република е затънала в безпътица: от четвърт век е независима, а още няма собствено име. Политиците в Скопие дълго ползваха антибългарски и антигръцки послания, за да сплотяват населението, но тези струни вече изтъняха. Ако БЮРМ престане да съществува като самостоятелна държава и „по естествен път“ се прелее в Европейския съюз и в масата едноверци в Албания, надали жителите й ще негодуват. Разделянето на Македония може да се окаже разсичане на Гордиев възел – както на Балканите, така и в Близкия Изток.

Това дава специфично обяснение за „затоплянето“ на отношенията между България и Скопие, осъществено по внушение на Вашингтон. Македонците може би с право хранят подозрение към България, но не София ражда задни мисли за тяхната република. А как да разбираме внезапното „откриване“ на българско малцинство в Албания? Официалната версия е за 50 000 българи, прикривали се с векове по голите албански баири – съвсем като погълнат от джунглата храм на маите.

Бъдещето на Албания е следващата плочка от мащабното домино. Тази държава също е създадена като териториална компенсация – заради разтеглянето на границите на Сърбия на юг след 1912 г., тоест на български гръб. Дълго време Албания беше нарицателно за изостаналост, но ситуацията се променя. С население над 3 млн. души, висока раждаемост и БВП над 10 000 долара на човек от населението, Албания постепенно трупа самочувствие.

Особено след Косово. Върху 10 хил. кв. км. днес там живеят 2 млн. души, над 90% от тях албанци. Това парче земя няма държавни корени и собствено бъдеще като независима територия. Хората в Косово не могат да имат „национална цел“, различна от обединение с Албания. А това означава натиск за нова балканска държава с площ почти 40 хил. кв. км и население над 5 млн. души, почти всички от тях мюсюлмани.

Ако се вземе и онази част от безперспективната Македония, където 25% от населението (500 хил. души) са албанци, с висока раждаемост, към 2035 г. албанският етнически субстрат на Балканите ще е по-многолюден от тогавашното население на България (6.15 млн. души според официалните прогнози на ООН). Албанците, колкото нас на брой, ще обитават площ, двойно по-малка от днешна България. Фон на тази демографска картина е Турция, която междувременно ще добави нови 12 млн. души към своето вече 78 млн. население.

Днес българските политици фетишизират своята приобщаваща роля в Западните Балкани. Възможно ли е те да вършат черната работа на Вашингтон и да проправят пътя за ново балканско териториално образование, вероятно с формалния статут на конфедерация? Ако се стигне до сделка с Турция за подмяна на анадолски земи с европейски, част от цената за учредяване на кюрдска държава вероятно ще е новата роля на Анкара в Албания, а и в Босна.

Резонен е въпросът с какво Албания ще заплати териториалната си експанзия. В Тирана вече е намерен отговор – с природни ресурси. Дори историческите и демографски аналози да се струват неубедителни на читателя, многозначително е, че албанските автори, когато говорят за полезните изкопаеми на страната си, някак неусетно включват в тях и тези в Косово (под общия етикет „Илирия“). В Косово е разположена огромната оловно-цинкова и сребърна мина Трепча, в миналото с десетки хиляди работници, а днес в очакване на инвеститори.

Освен Трепча, в Албания и Косово има находища на злато и хром, най-големия нефтен басейн в Европа, както и милиарди тонове лигнитни въглища. Очевидно е, че няма да се поставят пречки пред добива им от чужди компании, ако това доведе до обединение. Живеещият в САЩ албански милиардер Сахит Муджа говори за полезни изкопаеми на стойност 3 трилиона долара – добра цена за няколко десетки хиляди квадратни километра балканска земя.

Какво би могла да загуби Турция в Анадола? Земите около неофициалната кюрдска столица Диарбекир са планински, слабо населени и икономически недоразвити, но все пак става дума за 190 хил. кв. км. В Турция, както и в Сирия, Ирак и Иран, върху територия от 400 хил. кв. км. живеят общо 30 или 40 млн. кюрди. Ако само на едно място вековният стремеж за национална държава успее, ще последва бурна верижна реакция. Именно по тази причина Турция нахлу в Африн – за да пречупи в зародиш новото самочувствие на кюрдите, заслужили световно признание заради ключовата си роля във войната с „Ислямска държава“.

Севърският договор от 1920 г. предвижда създаването на кюрдска държава за сметка на територията на Турция, но възродената от Ататюрк страна успява да се противопостави и Кюрдистан остава мираж. Следват няколко отчаяни кюрдски въстания и целенасочена турска държавна политика за асимилация на кюрдския народ, отнела живота на десетки хиляди и пропъдила от домовете им вероятно милиони; тя е достоен отговор за онези, които твърдят, че турско робство в България е нямало и всъщност българите са си живеели по-добре в Османската империя.

Какво може да получи Турция на Балканите? Въпросът е болезнен, но пренебрегването му няма да накара проблема да изчезне. На последните парламентарни избори над 66% от вота в област Кърджали бе за турски етнически партии (ДПС и ДОСТ). Етническите турци в Източните Родопи са над две трети от населението. Тези хора като цяло са лоялни към българската държава – трагедията е, че българските турци най-вероятно няма да бъдат питани в коя държава искат да живеят. Те ще бъдат използвани като разменна монета – малка тежест, която ще се добави на везната, за да се запази балансът на силите.

Териториална експанзия на Балканите, дори с цената на загуби в Анадола, ще даде на диктатурата в Турция потвърждение за „успеха“ на провежданата фашистка политика. Още през 2016 г. президентът Реджеп Ердоган заговори за ревизия на Договора от Лозана от 1923 г., който оставял „твърде малко земя“ на Турция. В края на 2017 г., за ужас на домакините си, той повтори това, докато беше на официално посещение в Гърция. Впрочем от много години в турски религиозни училища географията се преподава по карти, в които държавните граници не отразяват политическата реалност, а документ от 1920 г., наречен „Национална клетва“, в който Варна, Филибе и Селаник (Солун) са посочени като „турска земя“. (Виж тук).

В Гърция има турско малцинство от 120 000 души (в този брой се включват и помаци, които говорят български език). По време на историческото си посещение в Гърция, Ердоган загатна за „религиозните права“ на тези хора, но по всичко личи, че тези „права“ са им в тежест. Звучи парадоксално, но турското малцинство в Гърция днес е принудено да се обръща към мюфтии, а не към гражданския съд, по въпроси като развод, попечителство на дете и наследство. Много от тях негодуват, но няма какво да направят – длъжни са да отидат при мюфтията. Става дума за членка на Европейския съюз през 2018 година.

Истина е, че и България, и Гърция са в дълг пред своето турско население. Не е тайна, че с десетилетия в граничните области с Турция е поддържана умишлена изостаналост, за да не би работливите турци да се замогнат и да потърсят самоопределяне. Доскоро заплатите в Източните Родопи бяха сред най-ниските в България. В Гърция доходите на турското малцинство са 300-400 евро на месец – пет пъти под средните за страната. Но тази политика на целенасочена бедност днес се обръща срещу своите автори. И Гърция, и България се представят като зли настойници, само с малко по-добри от турската политика към кюрдите.

Западът, най-вече САЩ, подкрепя идеята за независима кюрдска държава в Близкия Изток. Кюрдистан би бил безценно зъбно колело на западните интереси в ключовия регион: кюрдите са работливи, имат усет за търговия, не са фанатици и ще бъдат благодарни. По техните земи има петрол и ще го добива който трябва. Кюрдистан ще държи в шах Турция и Иран, ще спира Русия и ще пази гърба на Израел.

Дори без ескалация на сегашните процеси, (почти) независим Иракски, вероятно и Сирийски Кюрдистан, ще е факт до 5-10 години. Това ще радикализира кюрдското население в Турция. Въстание, геноцид, международно умиротворяване, ново разпределяне на границите… Страшно е, но за някои народи историята тече в едно и също русло от векове. През 1939 г. Турция анексира сирийската крайбрежна провинция Хатай. Днес Анкара отново нахлува в сирийски земи, за да разчисти „зона, свободна от кюрди“.

Опънатият ластик има свойството да се връща назад и да удря с голяма сила. Гърция, някога горда република, сега е в плен на международните кредитори. България сама се лиши от отбранителни сили, обществото й е силно разделено, а интересите на Великите сили доминират над националните. Освен това, България е демографски пътник. Улисани в своите политически интриги, балканските политици проспиват падащото домино Кюрдистан – Източни Родопи и Тракия – Македония – Велика Албания. Те не полагат нужните усилия за консолидация на територии и население чрез приобщаване на малцинствата. А нали точно това би трябвало да е европейският начин?

Може ли все още да се направи нещо? Като начало, да се каже на висок глас, че в наши дни в Източните Родопи има многолюдни села, в които младите не могат да говорят на български език. Нужни са активни, специално назначавани и подкрепяни от правителството български учители. Нужни са нови кооперативни институции, които да обединят хората по тези земи и да им осигурят по-висок доход, като ги включват активно в стопанския и културния живот на България. Водни кооперативи, селски кооперации за отглеждане на нови земеделски култури, кооперативни магазини в големите градове. Учители, музеи, футболни отбори, детски програми за обмен. Кооперации, системи за напояване, предлагане на съвети в земеделието, данъчни отстъпки за преработваща промишленост…

Днес в България изглежда патриотично да храниш носталгия по Охридското езеро и Кавала – може би, за да се оправдае лошото стопанисване на това, което е останало в наши ръце. Миражите за Велика България трябва веднъж завинаги да се сменят с целенасочени, усърдни и пълноценни грижи за земите и хората, които в хода на историята са попаднали в сегашните национални граници.

На снимката: село Чепинци, Родопи. 2015 г. 

Споделете статията:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *