Право на икономика

Липсата на правосъдие в България е пряко следствие от прекомерната роля на юристите в българското общество и политика.

Твърде много „право“ има в България и оттам идват всичките ни икономически и социални беди. Тази теза може да се стори кощунство на радетелите за съдебна реформа, според които липсата на правосъдие убива всичко в тази държава.

Наистина убива. Но според мен въпросната „липса на правосъдие“ се дължи най-вече на хипертрофиралата роля на съдебната власт в българското общество. Функцията на магистратурата беше умишлено раздута след смяната на режима през 1989 г.

Днес цяла България вижда как некомпетентни или открито нечестни хора са застанали на ключови позиции в съдебната система. Масовата реакция е негодувание срещу гнилите съдии и прокурори. Сгъстява се недоволството и срещу самата система, все по-често се оспорват функциите на един или друг принцип, орган или институция в нея.

Но ядрото на проблема остава скрито и то е, че правораздаването като цяло е придобило прекалено голямо значение за България. Съдебната реформа – а тя е наложителна, трябва да цели не само 1) прочистване от гнили ябълки и 2) ревизия на процедури, процеси и органи, но и 3) освобождаване на обществото от възможно най-много „услуги“ на юристи.

Много пари за нищо работа

В сравнение с останалите европейски държави, България отделя двойно по-висок дял от брутния си вътрешен продукт като разходи за съдилищата. По данни на Евростат, през 2015 г. съдът струва 0.7% от БВП на България, при 0.3% за Европейския съюз. Съдът е глътнал 1.6% от правителствените разходи на България, при 0.7% за еврозоната и ЕС.

Измерено в пари, отделили сме 303 млн. евро. Естония, от която обичаме да взимаме пример, е дала за съдилища под 40 млн. евро. Дания – много по-голяма икономика от нашата, се е справила с 450 млн. евро. Съдът в България бърка дълбоко в джоба на икономиката – и ако вземаше оттам само толкова, колкото регистрира статистиката, с мед да го намажеш.

Високите разходи на съдебната система в България следва да се оценят като недостатък на фона на бавно развиващата се икономика и намаляващо население. Още повече, че резултатът от действието на съд и прокуратура е едно тотално отвратено общество.

Българите дават най-категоричния отговор в ЕС на въпроса „Колко често съдът взима подкупи?“ Според българите – наистина често. Българите също така са най-убедени, че съдът пуска виновните на свобода. Очакванията, че съдът ще вземе безпристрастно решение, отново са най-ниски в България.

Прокурор в спалнята

Това е ужасно, но не е най-лошото. Юридическата тъмна материя толкова се е разширила, че неусетно е нахлула в интимния живот на хората. Днес без юрист не може да купиш жилище или кола. Ползваш услугите им, за да си оправиш отношенията с държавата или съпругата. Юристи са нужни при зъболекарски грешки, при проблеми на детето в училище, при надписани битови сметки, ако паднеш в дупка, която общината не е запушила…

При всички тези нови и преоткрити приложения на правото в ежедневния живот, пак не живеем в правова държава. Правата ни не са по-защитени, също и ние се несъобразяваме с правата на хората около нас. Колкото повече правосъдие, толкова по-малко правда.

Защото, да перифразираме американския философ Хенри Дейвид Торо, най-добро правосъдие има там, където то остава невидимо.

При нас съдебната система сякаш се грижи невидима да остане не тя, а истинските престъпници. В същото време прокурори и съдии си съперничат с политиците за ролята на медийни звезди. Включително за прототипи на карикатури.

Раздутата съдебна система не е изгодна единствено за съдии, адвокати, нотариуси и съдебни изпълнители. Тя върши работа и на големия бизнес. „Билетът за съда“ е скъп, но големите могат да го платят и това им открива възможности, недостъпни за дребните фирми и хора. Доставчиците на ток, вода, мобилни услуги са назначили цели правни отдели, за да обезсилят каузата на малкия човек. Същото е при банките и големите работодатели.

В името на мечките

Сегашният модел е от полза също и за малки активни групи, които се възползват „по партизански“ от механизмите на съдебната система. И най-вече за природозащитниците.

Опазването на околната среда в България днес е дейност, изключително юридическа по своята същност. Обжалват се процедури, становища, доклади, оценки и така се забавят или осуетяват инвестиционни намерения. Протестните шествия и подписките в интернет имат само спомагателна роля: истинската природозащита е в съда и тя не е дело за аматьори.

Няма инвестиционно намерение, което заслужава да се осъществи с цената на унищожени екосистеми или влошена околна среда. И все пак сегашната роля на „екоюристите“ не е нормална. Тя превръща в строго технически казус въпроси, които следва да получават широк обществен отзвук и сериозна научна дискусия. Въпроси, които следва да се решават пред очите на всички, от държавни органи или в краен случай от отговорно правителство.

Моделът „екоюрист“ не е демократичен, тъй като група активисти се институционализира като представител на обществения интерес, без да има санкция за това. Дори засега да работи, тази формула не е устойчива, както се вижда от готвените промени в Административнопроцесуалния кодекс (предвиждащи сериозно увеличаване на таксите по касационно обжалване за неправителствени организации).

Когато активни граждани протестират с искания за съдебна реформа, те трябва да имат предвид и това: реформата следва да намалява ролята на съда във всички сфери на живота.

Въздух за икономиката

Притисната от толкова много „право“, българската икономика се задъхва. И вината не е в тоталитарното наследство. Юридическата хипертрофия у нас е нов феномен, най-много на 25 години. Тези, които пишат новите правила, са ги написали в полза на големите играчи, които могат да си платят за „право“. Малките – да се оправят.

Последиците за националното богатство трудно могат да са по-лоши. Възприятието за честност е една от колоните на икономиката, твърдят нобеловите лауреати Джоузеф Акерлоф и Робърт Шилер. Ако хората са убедени, че в живота се напредва не с честни усилия, а с лъжи и връзки, те няма да полагат усилия.

Те няма да работят здраво, да държат на думата си, да си търсят правата, да инвестират, да взимат кредити. Ще станат пасивни – защото не можем всички да бъдем престъпници, нали? В едно общество, в което цари усещане за беззаконие, икономиката е точно толкова уродлива, колкото и правосъдната система, преплела се с управляващите партии и икономически групи.

Под знамето на процедурата

Решението на днешната юридическа криза не е в пренаписването на процедурите за избор на членове на съдебния съвет или на някоя специализирана комисия. Нито премахването на всеизвестните мошеници сред съдии и прокурори ще се отрази съдбоносно на функционирането на системата. Лекарство следва да се търси по-скоро в „свобода от право“, отколкото в „право на свобода“.

Буквата убива, духът дава живот – това е евангелски принцип и той важи в пълна сила за връзката между икономика и право. За жалост, в правосъдни системи като нашата, където има изобилие от юристи, царува буквата, процесът, процедурата. За правосъдието днес няма значение кой е прав и кой е крив. Дали свидетелят е призован надлежно? Кои доказателства да бъдат уважени? Спазени ли са сроковете?

Процедурният подход е толкова здраво вкоренен в умовете, че хората вече не се питат дали е справедлив. Правдата няма значение, има значение „правото“. Но „правото“ е скъпо. Ще го получи само този, който може да си го купи (Представете си колко „право“ ще е то тогава). И така, неусетно, под знамето на процедурата, демокрацията се подменя с юристокрация.

Под знамето на процедурата, на някаква инстанция от съдии се очаква да се произнасят по всеобщи, съдбовни въпроси. Например съдиите са тези, които в крайна сметка ще разрешат или забранят добива на въглищен газ в Добруджа или разрастването на ски курорта в Пирин.

Същото става и при обществените поръчки: те масово се обжалват на процедурни основания и в крайна сметка съдът се оказва този, който раздава порциите. Същото се случи и в приватизационния процес: повечето тъжни процедури се обжалваха и съдът решаваше при кого да отиде този или онзи актив.

Тази несвойствена роля, вменена на съда, предопределя огромния икономически и политически натиск върху съдиите. Но натискът е и от съдии върху партиите и бизнеса.

На втора инстанция

През 2007 г. в старото списание „Икономика“ публикувах статия със същото име: „Право на икономика“. В нея застъпих тезата, че съдебната система в България е първопричина за икономическите ни беди. Статията не привлече особено внимание и ще призная, че й липсваше фокус и аргументация, а емоциите бяха прекалено много. Все пак, интуитивно напипаните въпроси там десет години по-късно са част от дневния ред.

Във въпросната статия на два пъти загатнах, че ДПС действа деморализиращо – и за правото, и за икономиката. Повдигнах въпроса за Агенцията за приватизация, организираща „търгове“ с един участник. Попитах с каква компетентност съдии от Върховния административен съд се произнасят за съдбата на българската природа. Почудих се от липсата на институционална и медийна реакция при масовото купуване на гласове. Възмутих се как народът се е покварил дотам, че вече вижда в бизнес мафията обект за почитание и подражание.

Тогава дадох следното обяснение: „Най-подготвени за новите закони на икономиката са юристите. Те чувстват, че нямат над себе си коректив. Тяхната функция хипертрофира. Информацията, концентрирана в техните ръце, среща „останалите от едно време пари“ и бетонира търговско-юридическото съсловие, което поставя бариери пред промяната и започва да се самовъзпроизвежда като елит.“

Споменатият процес е приключил и новият елит вече е заел мястото си. Така че темата за икономическите поражения от беззаконието може да влезе в медиите. Цял хор днес пее в прослава на съдебната реформа. Но един груб рефрен упорито си пробива път сред тази ангелска песен. В България правосъдието е в криза не защото системата „не е реформирана“, а защото има твърде много и твърде важни юристи.

Представете си го като стар, разронен асфалтов път между две села. Дупките са толкова големи, че хората си чупят в тях колите. Предлага се за поредна година най-големите дупки да бъдат закърпени. Някои надигат глас, че пътят се нуждае от изцяло нова настилка, с бордюри и канавки встрани, и се готвят да вдигат бунт в общината. Други припомнят, че между двете села има и по-кратък маршрут и са нужни само две неща, за да се ползва: малко асфалт отгоре, за да не се разкалва при дъжд, и да се изостави старият път.

avatar

mittag

LEAVE A COMMENT