В центъра на периферията

Стандартът на живот в Добрич е едва 30% от европейския. Градският елит няма интерес ситуацията да се промени

Икономиката на Добрич е от периферен тип: най-важна роля там играе износът на суровини, като преработката им в рамките на региона е сведена до минимум. Всичко по-сложно, включително култура, се внася от „центъра“ – независимо дали от София, Варна или от широкия бял свят. Този икономически модел нанася тежки щети на регионалната демография, тъй като не е в състояние да предложи качествени работни места на младите хора. Надежда има и тя е зелената икономика: с нея понятията за „център“ и „периферия“ сменят местата си.

Това накратко бе посланието, което отправих по време на презентация в родния ми град Добрич, в рамките на инициативата „Глобалният Добрич“. Идеята на този форум бе да се съберат родени в Добрич хора, които в момента живеят на други места, за да споделят опита си и да дадат идеи за развитието на града. Участието ми в това събитие беше доброволно и финансирано с лични средства.

За съжаление, организаторите срещнаха някакви затруднения и не направиха приемлив аудио или видео запис от моята презентация. Затова ще предам в писмена форма по-важните послания. На първо място, време е да осмислим последиците от факта, че сегашната икономика, а и общественият живот в Добрич се доминира от група „богати фамилии“ – Карл Маркс ги нарече „чокои“.

Богатите фамилии на Добрич, 200 или 500 на брой, са натрупали капиталите си по време на приватизацията на социалистическите заводи, от туризма по морето, от близостта с партиите посредством обществени поръчки – но най-често като арендатори на земеделски земи. Без значение какъв точно е източникът на богатството му, новият икономически елит на Добрич процъфтява чрез стопански модел, който изсмуква човешките сили на региона. Икономиката не създава добавена стойност, неравенството се задълбочава, хората се „прахосват“.

Да вземем арендаторите: те се радват на печалби от милиони, като сеят, жънат и изнасят зърно. Те плащат сравнително добре на механизаторите си, но землището на цяло село може да се обработва с труда няколко човека. Останалите селяни стават ненужни и са принудени да прекарват живота си в тъпо безделие и алкохолизъм, или да мигрират. В по-общ план, миграцията е желана опция в среда без житейски възможности, а раждаемост няма. Така моделът, който осигурява внушителни доходи на стотина каубои, обрича цял регион на мизерия и обезлюдяване.

Богатите фамилии не са задължително опростачени. Те държат на образованието и изпращат децата си да учат в чужбина – и тези деца се връщат в родния град, защото тук те са материално осигурени и добрите им връзки им дават перспективи за развитие. Някои от тях са с широк хоризонт и имат нагласата да правят нещо добро за града си. Но това не променя факта, че те са начело благодарение на икономически модел, който ощетява общността и в дългосрочен план руши нейните основи.

Елитът на града е доволен от сегашното положение и няма да рискува комфорта си, за да го промени. В константната периферия, при равни други условия, той ще бъде постоянно на върха. Няма защо да се развива и „зелена икономика“ с добавена стойност, която дава в ръцете на обикновените хора повече материални ресурси и знания, тоест независимост. В същото време да се говори за „бъдещето на нашия град“ е дори нужно: избирателите трябва да останат с убеждението, че практикуват демокрация. Рискът е минимален, тъй като медийните лостове се контролират.

Статистическият анализ потвърждава горните „социологически“ наблюдения. Според Евростат стандартът на живот в Добрич е около 30% от европейския и за последните 6 години не се е променил. Макар и бавно, стандартът в България догонва Европа, но Добрич е замръзнал. Липсата на развитие в жизнения стандарт, въпреки прираста на икономическия продукт, говори, че масата от населението на областта не получава дял от богатството, създавано на нивите с пшеница и в ол инклузив хотелите.

В презентацията опитах също така да обясня как концепцията за „развитие“ се различава от стремежа за превръщане на всяко нещо в средство за печелене на пари. В тази връзка споменах и случая в Яйлата – как едно древно и прекрасно, резерватно място на морския бряг в област Добрич беше налазено от багери, за да се приберат парите на един общински проект за 2.5 млн. лв.

Терминът „периферия“ нашумя във връзка с европейската дългова криза и по-слабата позиция на южните членки на еврозоната. Но той е предложен още в средата на XX век от аржентинския икономист Раул Пребиш, работил като висш чиновник в ООН и управител на централната банка в Буенос Айрес. Според Пребиш, изключително трудно, почти невъзможно е периферната територия да се пребори за статут на „център“, с индустриално производство, култура и самочувствие. Без промишленост няма богатство, но тази промишленост трябва търпеливо да се отгледа.

И все пак в днешните глобални тенденции има нещо, което обещава промяна. Зелената икономика използва природната среда като свой главен ресурс. От тази гледна точка изостаналостта на Добрич дори може да е конкурентно предимство. Важно е тук да се разбере разликата между „зелена мода“, „зелен бизнес“ и „зелена икономика“. Зелената икономика не е нещо, което се възползва от прищевките на тълпата или търси пазарна ниша за продукти със „зелени“ характеристики. В зелената икономика се цели положителен резултат с минимум негативни странични ефекти за обществото, природата и културата, във всички стопански аспекти.

Противно на изграждания медиен образ, зелената икономика не се състои от скъпи „био“ храни и маркова козметика. Производството в промишлен мащаб също може и трябва да е зелено. Зелената икономика мисли за хората: не е „зелена“ тази среда, където мнозинството тъне в нищета, а малцина солидно печелят от „еко“ бизнес.

За да онагледя идеята, че зелената икономика е стопанска ориентация с много широк спектър, формулирах „Седем меча“ на зелената икономика по подобие на Седемте меча на качеството, които навремето помогнаха на Япония да се възстанови от погрома на Втората световна война. В зелената икономика това са:

  • Чисти храни
  • Чиста енергия
  • Нулеви отпадъци
  • Хармоничен транспорт
  • Високи технологии, наука и информация
  • Традиционни производства
  • Дизайн

Тези мечове няма да блеснат, ако стопанската система в периферията следва своя „естествен ход“. Без разумна намеса, чокоите ще стават все по-богати, а останалото население все по-ненужно. За да имаме зелена икономика и съответно да се радваме на по-добър живот, е нужна организация. А срещу това има съпротива както от навиците на мудния човешки ум, така и от днешния „център“, така и от тези 100 или 500 фамилии, окопали се около местната власт и старателно избягващи промяната.

Една от проявите на съпротива срещу новото се крие в изненадващо място. Строителството на паметници по принцип е проява на почит към заслужилите чада на един град или държава, но в Добрич то е приело нездрави размери. Значителни средства, примерно 200 хил. лв., се дават за стандартни паметници, които не говорят на езика на новото време. За жива култура и реални човешки инициативи средства никога няма.

С дискусии къде и на кого да бъде поставен паметник се подменят истински важни теми като работа с деца от малцинствата, поддържане на селските училища, фермерски пазари, зелени обществени поръчки, спиране на възмутителни архитектурни решения и разрешения. И как да се запушат зеещите дупки по улиците на града. Да вдигнеш пореден скъп паметник на миналото, докато животът около теб крещи за помощ като гладно бебе, е глупаво и подло.

В по-малкия град дори минималната материална подкрепа от общината може да е решаваща. Идеи и проекти за развитието на Добрич не липсват, но те не получават възможност за реализация. В Добрич не е прието да се помага на млад човек да направи нещо в Добрич, но аплодисменти не липсват, ако той, прогонен от безразличието, постигне мечтите си другаде.

Добрич определено има проблем в отношението си към младите. Тук има отлични условия за отглеждане на малки деца, дава се отлично средно образование – но само, за да може после младежът да успее някъде надалеч. Младите хора нямат място в този град, освен ако не спадат към патрицианските фамилии.

Съсед до къщата, в която израснах, беше художникът Янко Атанасов. Понякога той ме канеше в ателието си и учеше момчето как се прави лък, докато рецитираше „Илиада“. Показваше ми крила от прилеп, големите си платна с исторически сюжети, колекцията си от снимки от стария център на Добрич, разрушен през 1950-е. Той беше богатство за своя град. По-късно от биографията му научих, че в края на 1960-те, когато е завършвал Художествената академия в София, той е имал примамливо предложение да остане да работи в столицата като художник. Отказал е, защото е получил шанс да се изяви като директор в новоучредената художествена галерия на Добрич.

Младите хора ще се завърнат в Добрич, само ако бъдат въвлечени в определяне посоката на града. Град без младежи е мъртъв, но наистина ли на днешния градски елит му трябва толкова много живот?

Математическа симулация на регионално развитие от Иля Пригожин. Точка А е типичен център – след първоначален бум, развитието се успокоява. Точка С е вечната периферия

 

avatar

mittag

LEAVE A COMMENT