Ненужният Десети ноември

Тъкмо бях усвоил цветистите руски псувни и ги упражнявах в двора на училище 652-ро в Чертаново, южен квартал на Москва. „Сталин е …!“ „Брежнев да го …!“ „На Горбачов да му …“ В този момент един батко в кожено яке с капси и щръкнала изрусена коса, класически руски „панк“, се приближи до мен и ми преподаде първия урок по практична политика. „Момче“, каза ми той меко. „Хубаво псуваш, Сталин и Брежнев, да ги …, ама защо и Горбачов? Онези да, ама Горбачов е готин, той е наш човек“. Годината беше 1988-ма и имаше Гласност и Перестройка.

barcelonalilikazahstan-298През летните ваканции се връщах в България и някак много бързо разбирах, че тук, у нас, не е редно да се говори за нещата, които всеки ден гледах по първа и втора програма на съветската телевизия и четях в списанията на възрастните: „Спутник“, „Огонек“, „Юность“ и други подобни.

Политическите процеси в СССР не се коментираха и между българите, които работеха тогава в Москва. Или, ако са ги обсъждали, е ставало тайно от децата. Защото гласност – гласност, ама откъде да знаеш с кого говориш…

Добре помня десети ноември на 1989-а година, новините по света и у нас, кадри с Петър Младенов на трибуната с една папка под мишница, 83-годишният ми дядо със светнали очи и с невярващ глас се пита: „Ама какво ще става сега, ще се махнат ли?!“ Отиде си два месеца по-късно дядо, остана със светлите очаквания.

Тогава вече учех в българско училище и малко по-късно ни наредиха да казваме на учителките си „госпожо“ вместо „другарко“, много странно беше, сигурно една година не можех да си извъртя езика. Какво да кажат студентите по икономика за онези месеци, когато преподавателите в движение е трябвало да минават от научен комунизъм към практичен капитализъм? Имам информация, че докато се напишат новите програми по „икономикс“, икономическите университети са излезли във ваканция в края на 1989-а и началото на 1990-а.

Може избраниците на режима да са си подготвили почвата с Указ 52, но самата България не беше готова за Десети ноември. През 1989 г. хората в България нямаха достатъчно силна потребност от свобода. Вече нямаха, или все още нямаха – не знам. Дали режимът ги беше смачкал, или ги беше прелъстил, или просто не знаеха, че живеят в режим? Почти всички, всъщност всички, които познавах, бяха задоволени с положението „преди Десети“. Именно затова „след Десети“ се появиха толкова недоволни, и от комплексираните им крайности българското общество се счупи.

Така и си нямахме „шокова терапия“: шокът беше налице, но без елемента на последваща терапия. В първите години на незнание и разруха еднооките сееха сред слепите „ценностите“ на дивия капитализъм. Докато на дребно се възцариха алчността и недоверието, които трябваше да ни подготвят за „капитализъм“, икономическата система остана в партийни ръце.

Неслучайно страната ни бе на опашката в Източна Европа в приватизацията. С капиталистически икономически отношения, но без капиталистически средства за производство, България роди няколко милиона отчаяни наемни работници. Повечето се примириха с най-ниските заплати в развития свят, около една четвърт си пробваха късмета навън, поне милион емигрираха по социално – икономически причини и няма да се върнат у нас, дори Тръмп и Фарадж да ги гонят насам със сълзотворен газ.

Десети ноември не донесе свобода от БКП: от една страна, защото БКП умело се пребоядиса, от друга – защото масата на хората не изпитваше потребност точно от свобода. От западни продукти като дънки и шоколадови яйца, може би, също и от правото безпрепятствено да трупаш пари, да купуваш имоти, да пътуваш в чужбина, да храниш любовница, да си демонстративно богат и велик – да. Но не и потребност от човешка свобода, потребност от право на самоопределяне.

В крайна сметка, какъвто човекът – такава му и свободата.

Що се отнася до мен, възприемам свободата на словото като най-смислената придобивка след смяната на режима. Но, ще признаете, нямам основания да гледам на това като подарък от Америка или достижение на родния стремеж по демокрация.

Тук ми хрумва още една ученическа историйка от Съветска Москва. На задния чин две девочки с руси плитки си говореха: „… и тогава отидохме на Рижския пазар и там намерихме дънки и ми ги купиха, имам вече три чифта – Ох, ами аз имам само едни, но ще ми купят други за рождения ден“. Хубави бяха съученичките, намесих се в разговора им: „Момичета, ама за какво са ви нужни три чифта дънки, аз имам едни и не ги нося?!“

„Оф, остави, ти нищо не разбираш!“

barcelonalilikazahstan-302

avatar

mittag

LEAVE A COMMENT