Ограда срещу бъдещето

Народът е насърчаван да се страхува, за да търси защита. А тя, защитата, е скъпа – дотук телената ограда по границата с Турция е глътнала поне 150 млн. лв.

Разказват, че Великата Китайска стена е единственото човешко творение върху повърхността на Земята, което се вижда от Луната. Строена е в течение на 17 века, като само в периода на династията Мин в работите по стената загиват един милион души. Въпреки това, тя не изпълнява предназначението си. Поднебесната империя периодично става жертва на нахлуващите от всички страни номадски орди.

Българското правителство през последните години похарчи към 150 млн. лв., за да изгради своя вариант на Велика стена. Оградата от бодлива тел по южната ни граница с Турция би трябвало да ни предпази от вълната бежанци, спасяващи се от многобройните бедствия в Близкия Изток. Смътният страх, обзел българите заради унищожителната война, бушуваща само на 1000 км. от границата ни, потисна в зародиш критиките срещу този спорен проект.

Историята показва, че граничните огради не са в състояние да отклоняват прииждащите човешки маси задълго. Мигрантите или агресорите може да преминат отгоре, отдолу, встрани – или през оградата. Та нали сам китайският военоначалник, предателят Ву Сангуй отвори портите на манджурците? Българската история също дава примери за отключени огради.

Междувременно телената мрежа срещу невидимата заплаха жадно смуче от парите на данъкоплатците. Има доста сведения за разпределяне на поръчки между свързани лица в дългия процес по строежа й. Не на последно място, екологичните ефекти от поставянето на ограда в сърцето на регион с уникално биоразнообразие ще са силно неагативни.

А не е ли поредна проява на национално недомислие фактът, че оградата се строи по същите места, където само допреди 20-на години стърчеше кльонът, прословутата преграда между народната република и враждебния капитализъм? По същите места, но без да минава от същото място… Така или иначе, новата ограда няма да ни опази от предизвикателствата на новото време, както не го направи и старата.

Далавера в Странджанската джунгла

Мрежата нанесе непоправими щети на дивечовото богатство на Странджа. Бяха пресечени с непроходими огради местообитанията на популацията на странджанския елен…Прекъснатите пътища за разселване, хранене и зимуване и движението през размножителния период се отразиха пагубно на популациите…“ Това е оценка на големия познавач на Странджанските гори Дико Патронов, който в книга от 2010 г. описва вредите от стария кльон върху почвите, животинския свят и социалния живот в планината.

img_4328Само преди шест години д-р Патронов предупреди, че демонтирането на ръждясалата бодлива тел и на бетонните стълбове от кльона трябва да побърза, за да може туризмът и животновъдството в Странджа да се развиват безпрепятствено. Как гледа той на новата ограда? С поредица статуси и снимки във Фейсбук, лесовъдът изказва своите тревоги.

Великото бързане не е подплатено с цялостна нормална организация“: не достигат специализирани машини и работници за дърводобива, похабява се ценна дървесина. На места просеките за новата ограда достигат 50 метра (нещо безсмислено и обезобразяващо гората). Прокарват се чакълирани пътища, но те не отговарят на стандартните изисквания, макар че в тях се влагат много материали и средства. Така, след като машините си заминат, Странджа ще остане със същата ужасна инфраструктура – „граничният район ще бъде изигран“.

Още по-важно е, че самото трасе е зле планирано. То минава през стръмни терени, което „ще създаде огромни ерозионни проблеми в горите и реките край тях с всички отрицателни последици за една паркова територия“. Далеч по-евтино и с по-малко щети за природата би било да се използва старото трасе. След като неизвестно защо го пренебрегват, „дали някои не печелят добре?“ – пита се Патронов.

Ще се прокарат нови просеки в Странджа, включително в биосферния резерват Узунбоджак, в който се срещат многовековни дъбове с диаметър над 2 м., а средната възраст на горите е 130 г. „Крайграничните части на Странджа вече са нарязани с просеки, полоси и мрежени заграждения като кромидена глава за салата!“, възмущава се Патронов.

Новата ограда, както и старата, няма да мине точно по границата. Наистина, защо тогава не беше използвано старото трасе на кльона? Щеше да е по-евтино, по-бързо, с по-малко сечи и по-малък риск от ерозия. Паралелно с поставянето на новата мрежа, щяха да се разчистят останките от старото заграждение.

Вместо това се „бие“ ново трасе в протежение на десетки километри, през доловете и ридовете на девственото Резовско било. Но как иначе да се оправдае цената от 150 млн. лв. (засега) за съоръжението, замислено през първия мандат на ГЕРБ като преграда срещу нахлуващия от Турция шап по добитъка, на стойност „само“ 5.1 млн. лв.?

Бодливите уроци на кльона

И днес тук и там из България се срещат мъже, които настръхват, стане ли дума за кльона. „Знаеш ли какво е да чакаш там, в тъмното, с приготвено за стрелба оръжие, да си сдържаш дъха и да знаеш, че онези са зад отсрещното дърво също имат оръжие и знаят, че ги дебнеш“ – разказва пред чаша вино в една родопска хижа 50-годишният Павел от Пазарджик.

Ежедневно почвата край кльона се разорава, за да се отпечатат в рохкавата пръст стъпките на бегълците. Електрическа система сигнализира в разположените през няколко километра застави, че някой докосва оградата – значи иска да премине. Най-често това е дива свиня, но има и хора. Повечето от „диверсантите“ са заловени или застреляни. Според архивите на „Щази“, има поне 2000 опита на граждани от ГДР да преминат българските телени мрежи.

Германските разследващи журналисти отдавна дълбаят в тази грозна тема, но надали ще успеят да разберат какъв е действителният брой на убитите им сънародници по кльона. След дипломатически натиск и с личната намеса на евродепутата Гизела Каленбах, през 2008 г. Комисията по досиетата разкри няколко документа, в които се говори за два случая на „ликвидиране по границата“. Има и следа, че 415 следствени дела са заличени след 1989 г.

За социалистическия режим, а и за повечето българи по онова време тези бягащи хора са „нарушители“. И днес мнозина не са съгласни с моралната присъда, че убийството на хора по граничната бразда е жестокост – без значение, че само две десетилетия по-късно се ангажираме в един военен съюз със страните отвъд кльона (Турция и Гърция).

Отново сме на границата между два свята, и единият свят ни насърчава да служим за мембрана срещу втория (но без особени логистични ангажименти към нашите усилия). Същата категоричност владее умовете и сега: „нарушителите“ идват да разрушат нашия „по-добър строй“ и ние сме тези, които трябва да ги спрем. И – печално комично, го правим със същите средства и (почти) на същите места като половин век по-рано.

За да сме честни, не разполагаме със сведения, че строежът на телената ограда през 1960-те е свързан с днешното ниво на „усвояване“. Служител във фирма подизпълнител при прокарването на новото трасе вижда схемата по следния начин: „Парите, които се отпускат са предостатъчно за работата, която трябва да се свърши, но пак не стигат. Поръчките не се възлагат на случайни хора. Те си наемат подизпълнители, които наемат под-подизпълнители, и накрая до нас, действителните изпълнители на дейностите, достигат трохи“.

Това не е нещо ново за българската система на обществени поръчки. Впрочем журналистите на „Дневник“ отдавна разкриха, че строежът на оградата е възложен предимно на фирми, свързани с „Водстрой 98“ и “Хидрострой” от обръча на депутата от ДПС Делян Пеевски.

Снимката е от Фейсбук страницата на Дико Патронов

Снимката е от Фейсбук страницата на Дико Патронов, 14.09.2016 г.

Още по-дълбок урок дава наблюдението от първа ръка на цитирания по-горе геодезист: „Отгоре, от билото, откъдето щеше да минава новото трасе, докато правехме замерванията, гледахме турската територия отсреща. Виждаме разорани ниви, добре поддържани градини, плодни дървета, тук-там пасе добитък. От нашата страна е джунгла.“

Същият контраст прави впечатление и на Дико Патронов в книгата му „Великата Странджанска пустиня“: докато българските момчета са пазили с риск за живота телената граница на социализма, „турците от другата страна си гледаха кефа, оряха си нивите и пояха биволите и козите си в Резвая“.

Напълно безсмислена

Покрай Странджанския бряг, из Малко-Търновско, Боляровско и Елховско историите за бежанци и каналджии вече се извисяват до народно творчество. Но сред легендите за ловящи бежанци сакарски бабаити, пред които дори Динко от Ямбол подвива опашка, проличава, че трафикът на хора е реален бизнес и много хора печелят добре от него.

С малко повече интерес по темата, службите лесно биха научили кой какво прави покрай и през българската граница. Вероятно отдавна са наясно. Дали наистина трябва да се вдига скъпа ограда, за да се спре нелегалното преминаване на хора – или същата работа може да се свърши от добре екипирани и отговорни сили на реда, които ще обезвредят трафикантите?

Ще секне ли бежанският поток, след като бъде вдигната оградата? Одиозният кандидат за президент на САЩ Доналд Тръмп при включването си в надпреварата през лятото на 2015 г. заяви: „Ще построя велика, велика стена по южната ни граница!“ Около 1000 км. е дължината на вече издигнатата ограда с Мексико, но потокът на мексиканските мигранти не спира. Напротив, броят им се е увеличил с над 40% след 2000 г. и вече са над 6 млн. души.

Преди броени дни Тръмп се срещна с израелския премиер Бенямин Нетаняху и сред размяната на любезности е станало дума и за стените и оградите по границите на Обетованата земя. Над 1 млн. палестинци гният зад стените на Ивицата Газа – в най-огромния и пренаселен затвор на света, по думите на етническия евреин Ноам Чомски.

Вероятно Тръмп иска да пренесе челния еврейски опит зад океана. Но както показа разследване на National Geographic, израелската стена не е непреодолима. Под нея са прокопани многобройни тунели, които помагат на палестинците да водят някакво подобие на нормален живот. Самото наличие на стена поражда стремеж към събарянето й. Тунелите се използват за трафик на оръжия и боеприпаси. Междувременно Израел строи стотици километри нови огради по протежение на Западния бряг и по границата с Йордания.

Плътността на населението в България е около 65 души на кв.км. и ежегодно спада. Специално в обширния Странджанско – Сакарски край плътността е под 5 души на кв.км. Гъстотата на хората там е приблизително същата като в полупустинните райони на Азия и Африка. Макар и не особено богата, земята в Югоизточна България е несравнимо по-добра.

Плътността на населението в Турция – при все обширните безплодни земи в централната и източната й част, е над 100 души на кв.км. Само в Истанбул живеят 15 млн. души. Гражданската война в Сирия пропъди от домовете над 10 милиона души. В Пакистан живеят почти 200 млн. души, като броят на населението там нараства експоненциално, а средната възраст е под 23 години. Службите на САЩ и Великобритания прогнозират, че с промяната на климата в Близкия Изток ще настъпи воден и хранителен стрес. Десетки и стотици милиони хора може да се превърнат в екологични мигранти до средата на века.

Като се съпоставят тези две реалности: българският демографски и държавен вакуум и демографската експлозия пред вратите ни, кой може да твърди, че е проява на разум, когато пръскаме стотици милиони за телена ограда? Нима тя ще спре милионите гладни и жадни бежанци? Природата просто не търпи празни пространства.

Бежанската криза не се спира на границата

Днес усилията на българската дипломация трябва да са насочени към потушаване на конфликтите и предоставяне на международна помощ за развитието в Близкия Изток. Вместо да плетем интриги коя свръхамбициозна българка да застане начело на ООН, трябва да се стремим да използваме международните институции, за да се борим по всякакъв начин с бедността и невежеството – истинските причинители на бежанската криза.

Първите анонси на премиера Бойко Борисов бяха, че за охрана и поддържане на оградата ще отиват по 2 млн. лв. месечно. 25 млн. лв. годишно – а няма ли те да се превърнат в 25 млн. евро, по същия начин, както ескалира и стойността на строежа? Огромна сума, достатъчна за преобразяването на Странджанския край – стига да бъде инвестирана производително.

По всичко личи, че за развитие пак няма да останат пари. Вместо това те ще се дадат за тел и бетон. Каквото остане след ограбването, ще остане да стърчи и да се руши в пущинака, абсолютно неспособно да предотврати ескалацията на емигрантската криза. Защото това, което ще спре настъпващите милиони, не е малко бодлива тел, а противозачатъчни и лекарства, учебници и учители, трактори и семена, честни търговски отношения и справедливо данъчно облагане.

Глух за думите на мъдростта, народът ни отново се люшка между екзистенциалния страх и страхопочитанието пред универсалните спасители – този път явяващи се под маската на строители на огради. Дали най-сетне и в този край на света ще се открие истината зад старата максима, че страните, които вървят надолу, правят огради по границите си, а държавите във възход пресичат границите с пътища?img_4327

avatar

mittag

LEAVE A COMMENT