Да засрамиш Гочоолу

Тодор Цонев

Карикатура на Тодор Цонев

Миналата година „Репортери без граници“ подредиха България на 106-то място в света по показателя „свобода на пресата“. Без съмнение има защо страната ни да е в опашката, но от висотите си международните колеги май не са видели същината на българския проблем. Свобода на словото у нас, слава Богу, има. В нашите медии може да си кажеш каквото поискаш, дори простотия, както тъй често се случва. Или користно да изкривиш фактите, пак ще е безнаказано.

Големият ни медиен проблем е, че разкритията на журналистите, а и изводите на анализаторите не срещат никакъв отзвук във властите. Може да се случи така да откриеш истина и да опиташ да я споделиш. Направил си разследване, разкритие, хирургичен анализ, подплатени с документи, аргументи, изводи и препоръки. Трудно ще им намериш място в централните емисии, но поне интернет е твой. С пиперливо заглавие и ловкост в социалните мрежи ще събереш стотици хиляди читатели, ако трудът ти си струва. Може да ти дадат и чуждестранна трибуна дори. И какво от това? Аудиторията най-много ще сбръчи вежди и пак ще гласува за своите фаворити. Властите и без това имат превръзка на очите.

Откриваш следа от нарушение – нищо. Разбулваш злоупотреби, намираш авторитетни събеседници, които уличават в корупция конкретни хора, имаш информатори, които ти дават достъп до вътрешни кирливи ризи. Играеш на куче пазач. Свобода да казваш каквото искаш имаш – разбира се, ако я поискаш. Но ефектът от тази твоя свобода е микроскопичен. В тази държава няма кой да потърси по официалния ред сметка от нарушителите, разкрити от журналистите. Правейки журналистика тук сякаш хвърляш бисери в будистка бездна.

Преди ден се разбра, че в един спортен коментар за фалиралия в. „Преса“ ядосан журналист оставил акроним „КУР за ПЕЕВСКИ“. Да се смееш ли, да плачеш ли? На плач ме избива. Този тайнствен бунт в издание, обслужващо дебелия олигарх не е признак на липса на свобода на пресата, той по-скоро е белег за липса на вътрешна свобода на журналистите. Щом не ти харесва във вестника, прав ти път, в крайна сметка. В някой склад може да се вземат по-високи заплати от вестникарските. А вечер или рано сутрин ще можеш да храниш омразните ти олигарси, без да прибягваш до писателски хватки от времето на инквизицията и комунизма. Ако ти се налага да пишеш неща, влизащи в противоречие с чувството ти за справедливост – сам си си виновен.

*

Българската журналистика е пропаднала още от люлката. Безсмъртният фейлетон на Алеко „Бай Ганю прави избори“ си има другарче – „Бай Ганю журналист“. За изминалите от публикуването му 120 години са казани много мъдри думи за нравственото падение на бай ти Ганя, Дочоолу, Гочоолу и Данко Харсъзина. Но аз прочетох в този разказ още нещо, и видях още по-плачевно положението на родната журналистика в наши дни. Порази ме пасажа:

„И сега, когато бай Ганю им излага плана си за издаването на вестик, за неговото направление и за лицата, които ще вземат участие – Гочоолу и Дочоолу усещат, че нещо ги смъдва (заболява) в един затънтен край на техните сърца, сещат те, че има нещо опак в тази работа, има нещо таквоз, което не трябва да бъде…“

Тези главорези, които на третия стакан няма да се замислят да смелят човек от бой, са расли през Възраждането, когато на Словото се гледа като на най-свято. Те нямат скрупули да подправят избори, да откраднат (тоест направят) банка, да лъжат, грабят и убиват – но Алеко е доловил в тях и някаква стара пиета към езика, към думите, към книгата. Към истината, олицетворявана от словото. Свободни са от морални задръжки, но все още изпитват страхопочитание към света на духа и светлината, олицетворен в писаното Слово. В крайна сметка, и този зародиш е потъпкан:

„…но върху тежкия слой, който притиска към дъното тия чисти чувства, бай Ганю прибавя нов пласт и ги задушава“.

В българските медии получаваш правото да кажеш всичко, освен важното. Можеш да стигнеш до всякакви изводи във всички области на науката, изкуството и простотията, с изключение на теми, засягащи вредата от ниските данъци, от ниските заплати, от това, че Велика България не е териториално, а нравствено понятие. Темите, които засягат стабилността и предвидимостта на средата на най-богатите и прогресивно забогатяващите, са табу. След 120 години агитация, бай Ганю сякаш успя да удуши и последните „чисти чувства“ в родната преса. Нямааа, няма вече да мигне окото на Данко Харсъзина, докато „напопържа някого“ в усуканите си дописки.

А, виж, със слободата определено нямаме проблем. Приказването и писането на простотии и раздухването на заблуди са наложителни, за да може „чистите чувства“ да потънат още по-надолу. Наскоро някой си направи блог и написа заглавие – псувня за България. За два дни събра повече читатели, отколкото моят личен блог за седем години, пълен със статии, за написването на които ползвах дузини дебели книги с трудно произносими думи на чужди езици.

Колко много интелигенти оригиналничат, подигравайки се на простотията из медиите – но тъй като те не търсят промяна, те не пречистват, а само разпространяват глупостта. Кво да прайш, търсене. Читателски специфики. И пак не спирам да се удивявам как така се получи, че изданието, което открито поставя на пиедестал частния бизнес интерес, „келипира“ по Гочоолу, се позиционира като пръв бранител на обществения интерес, на институционалния ред, на политическата нравственост и на морала в правосъдието на България.

„ – Ами с младежите, с младежите какво ще правим? – обажда се Гочоолу – и те почнаха да шават!

– Ще ги залъгваме, какво ще правиш, белалии хлапета, по някой път и шапка даже ще им клатиш, време таквоз дошло, няма какво да се стори – дума с въздишка бай Ганю“.

avatar

mittag

LEAVE A COMMENT