Общата аграрна политика на ЕС тласка във вредна посока селското стопанство на новите страни членки
Рентите, които големите арендатори плащат на дребните собственици на обработваемата земя бяха сериозно намалени на много места в страната през 2020 г. Обяснения за това не липсват: ниски добиви, слабо търсене и ниски цени на продукцията, по-високи цени на семената и торовете, некоректни прекупвачи и т.н. Едно нещо арендаторите не счетоха за нужно да коментират: факта, че субсидиите, които Общата селскостопанска политика на ЕС разпределя в България, са почти двойно повече по сравнение с рентите.
За аренда на земя през 2019 г. са изплатени 1.166 милиарда лева, сочат икономическите сметки в селското стопанство, изготвяни от НСИ. През същата година постъпилите от ЕС субсидии в аграрния сектор възлизат на 1.012 милиарда – но този път евро.
Това е само един от редицата нелицеприятни факти за българското селско стопанство, представени в доклада „Къде отиват парите на ЕС?“ Този аналитичен документ разглежда прилагането на Общата селскостопанска политика в пет нови страни членки – България, Чехия, Унгария, Словакия и Румъния и е изготвен по инициатива на групата на Зелените и Европейския свободен алианс в Европейския парламент. Аз съм автор на главата за България.
Темата за нечестното разпределение на селскостопанските субсидии далеч не е нова за България – даже напротив, има множество сензационни публикации за изобретателността на големите арендатори при източването на европейските фондове. Но дори ако се придържаме единствено към сухата статистика, картината не изглежда розова. България е свикнала да гледа на себе си като на страна с традиции в земеделието. Само че към 2016 г., откогато са последните данни на Евростат, 72% от земята ни се обработва от наематели. Средният за ЕС дял е под 45%.
Всъщност България не е единствена в това отношение – и тъкмо това демонстрира новият доклад. Също както и в България, в страни като Унгария и Чехия общата селскостопанска политика води до окрупняване на собствеността върху земята, изблъскване на дребните фермери от техните стопанства – и до образуване на поземлена олигархия, която използва евросубсидиите, за да бетонира своите политически и икономически позиции.
Според официалната статистика за 2018 г., 2.4% от регистрираните получатели на директни плащания в България са обрали 45% от всички субсидии. Известният принцип на неравенството 80/20 в български условия става дори още по-суров: по-малко от 18% от селскостопанските производители получават над 82% от субсидиите. Това говори, че Общата селскостопанска политика в новите страни-членки не работи в интерес на малките и средни ферми, съответно не допринася за развитието на „зелена селска Европа“.
Към долната половина от бенефициентите в България се насочват едва 3.4% от общата сума на директните плащания. Ситуацията е дори още по-неблагоприятна, тъй като много дребни фермери изобщо се отказват да кандидатстват за евросубсидии, защото се плашат от бюрокрацията и недобронамерени проверки.
За това положение на нещата не може да се вини „Брюксел“, нито пък Общата селскостопанска политика. Да, субсидиите, разпределяни на единица площ водят до множество изкривявания, особено в неукрепналата институционална структура на новите членки. Но тази предразположеност към свръх-окрупняване се е превърнала в истинско чудовище единствено заради национални политики, въведени в интерес на „големите“.
Наистина ли е несъществен фактът, че сегашният Министър на земеделието, г-жа Десислава Танева, в предишни години е оглавявала един от най-големите получатели на селскостопански субсидии в България, Мел Инвест Холдинг? Настина ли е без значение това, че свекърът и зълвата на министър Танева са получили милион лева аграрни субсидии за две години – както „Бивол“ разкриха през лятото на 2020 г.?
И това при положение, че у нас от години е в сила „таван“ върху земеделските субсидии.
Разбира се, подобни „персонални“ факти може да са без връзка с доброто управление в селскостопанския сектор. Нека читателите в Европа преценят дали това е наистина така.
Да продължим с изненадващите статистики: една средна земеделска компания, която отглежда полеви култури, средно за ЕС ще получи 15 695 евро субсидии. В България, средният производител на полеви култури ще „гушне“ 31 000 евро. Това говори както за свръх-окрупняване при ползването на земите, съответно за изчезване на породата „среден по размер земеделски производител“ – така и за несъстоятелността на раздухваното подозрение, че България е ощетена от размера на ставките в ОСП.
Защо субсидиите на единица площ в селското стопанство са вредни за неукрепнал сектор като българският? Икономическата теория дава ясен отговор. Развитието на селското стопанство може да бъде интензивно или екстензивно. У нас се осъществява екстензивно развитие, т.е. чрез натрупване на възможно най-голямо количество земя в ръцете на един стопански субект. В екстензивното развитие, водещ принцип при избора на земеделски култури са най-ниските средни разходи за обработване на единица площ.
Такива най-ниски разходи осигуряват на първо място зърнените култури. Наричат ги още монокултури, както и cash crops – „парични култури“, тъй като се отглеждат единствено с цел да се спечелят бързи пари. С другите култури добавената стойност е по-висока, но е нужна и по-сериозна организация.
Така стигаме до един важен момент, който ще учуди западноевропейския читател: благодеянието, което той смята, че оказва на новата страна членка, всъщност убива нейния производствен капацитет. Следната графика сякаш казва всичко: след 2007 г., откакто у нас действа ОСП, България печели нетно над 1.5 млрд. долара от износ на зърно, но се превръща в нетен вносител на плодове, зеленчуци, млечни продукти, месо.
През 1976 г. в България са били произведени 754 хил. тона домати, а през 2019 г. едва 148 хил. тона. Недостигът на националното производство – изтласкано към зърнените монокултури заради страничните ефекти на ОСП – се запълва с нискокачествен внос.
Да обобщя, в селското стопанство на България се е възцарило равновесие, далеч по-ниско от оптималното. Вследствие на това страната губи потенциален доход („БВП“) и това е основна причина за националната бедност – но единиците, които се облагодетелстват от сегашния аграрен модел, печелят наистина много. Сегашният модел например спестява на арендаторите страшно много разходи за труд: близо двоен е спадът на вложения труд в селското стопанство на България между 2009 и 2018 г. (измерен в човекочасове).
Стойността на общата икономическа продукция е нараснала? Може би да, но цената, на която се е случило това, е неприемлива: обезлюдяване на регионите, дезинтеграция на селищната мрежа, в добавка към многобройни екологични щети – и поява на поземлена олигархия, която разполага с директни лостове за въздействие върху властта и националната политика.
Още един статистически факт, включен в доклада: нашата България притежава 2.6% от земеделската земя в ЕС и от нея успява да произведе 3.4% от зърното на съюза – но едва 0.9% от пресните зеленчуци.
И все пак виновникът за сегашната ситуация не е „Брюксел“: ОСП е просто една рамка, върху която може да се надгражда с национални политики. Когато българската национална политика в селското стопанство се свежда до пълнене на джобовете на отзивчивите към властта арендатори – съчетано със запушване на устите на несъгласни анализатори и журналисти – най-удобно е да се търси враг отвън.
„Китайците (арабите, евреите…) ни изкупуват земята!“ „Брюксел ни принуждава да купуваме само германско месо!“ „Агресивни журналисти само търсят сензации и ни пречат да работим!“ И тъй нататък. А фактът е, че по върховете на Министерството на земеделието и в ДФ „Земеделие“ се е настанила клика, която прокарва политики, облагодетелстващи горните 2-3% от земеделските производители – и няма никакво отношение към въпросите на националната хранителна сигурност и увеличаването на националния доход чрез оползотворяване на възможностите в селското стопанство.
Главата за България във въпросния доклад, публикуван от групата на Зелените в Европейския парламент, е кръстена „В царството на големите арендатори“. Текстът е написан на английски език и за съжаление не мога да споделя българска версия с читателя – но родният читател всъщност няма да открие в него нищо кой знае колко ново:
Програмираният провал на „таваните“ при европейските директни плащания; парите, пръснати за „къщи за гости“ с подписи на кадри на ДПС; мрежата „Октопод“ и регистрационните похвати на фирмите от кръга „Агроком“ (невидими единствено за българската прокуратура); планомерното ощетяване на дребните фермери и липсата на финансиране за малки проекти, и т.н.
Това са теми, които присъстват от години в обществения дискурс – и в голямата си част са подкрепени с неопровержими данни. И какво от това? Какво се случи с нас? Защо спряхме да обръщаме внимание на безобразния начин, по който се стопанисва българската земя?
Споделете статията: