След края на най-добрия от всички възможни светове

Възможно ли е да забравим уроците от корона-кризата толкова бързо, колкото изчезна споменът от Голямата рецесия?

В ранните зимни дни на 1759 г. четирима съмнителни конници се измъкнали от портите на Париж и препуснали в различни посоки. В пътните си чанти те носели не крадени бижута или шпионски бележки, а ръкописи – текстът на Кандид, забавна новела, с времето превърнала се в най-популярното произведение на философа Волтер. Кандид бил отпечатан тихомълком в Женева, Амстердам, Лондон, Брюксел и Париж и се появил по рафтовете на книжните столици на Европа в един и същ ден. 

Защо била тази потайност? Волтер, от една страна, се опитал да изпревари пиратите, тъй като през XVIII в. идеята за авторски права все още била авангардна. Но също така знаел, че книгата ще бъде преследвана и искал тя да достигне до колкото се може повече хора, преди да се намеси цензурата. Успял: властите незабавно забранили Кандид, но до края на годината се продали 30 хил. бройки, което за времето си било нечуван рекорд. Църквата подпечатала успеха, като през 1762 г. включила Кандид в списъка на забранените книги.

Може би не е случайно, че правителството реагирало по-бързо от църквата. Волтер клател фундаментите на тогавашната обществена система, подигравайки се с убеждението, че тя е единствената възможна, при това възможно най-добра. „Живеем в най-добрия от всички възможни светове“ – с тези думи мъдрият Панглос успокоявал ученика си Кандид за многобройните злини, към които ги тласкал животът.

Да направим скок към XX и XXI век, последователите на добрия Панглос са се навъдили като скакалци: и в академичните среди, и в политиката, да не говорим за официалните медии. Дотам, че през 1992 г. един от любимите учени на системата прогласи историята за мъртва. Фукуяма побърза да си вземе думите назад, но либералните универсалисти не отстъпиха – привърженици на идеята, че ценностите на свободния капитализъм са най-добрите от всички възможни ценности и затова всички трябва да им се подчинят.

Дори ловкият икономист Бранко Миланович в края на 2019 г. издаде книгата Само капитализмът: няма значение дали ти харесва или не, светът в който живеем, е най-добрият от всички възможни. Точка. И тогава дойде коронавирусът.

С риск да си навлека гняв и омраза, ще се усъмня в обективната заплаха от тази зараза. Към 5.04.2020 г. от коронавирус в света са починали общо 65 000 души, което доведе до пълно изключване на глобалната икономика. Чухте ли, че от повече от пет години в Йемен се води гражданска война? Дотук тя причини смъртта на над 100 000 души, а 85 000 йеменски деца умряха от гладна смърт.

Всяка година, по данни на ООН, от гладна смърт в света умират 4 милиона деца. В Сирия 12 млн. души отчаяно се нуждаят от хуманитарна помощ. Дотук от коронавирус в Италия загинаха около 15 000 души – след 2014 г. в Средиземно море са потънали 20 000 мигранти в опит да достигнат бреговете на богатия свят.

Списъкът може да се разшири, но посланието е ясно. На фона на нещата, които се случват в Глобалния юг, в най-добрия от всички възможни светове, коронавирусът на 2020 г. е просто поредната масова болест. Безпрецедентният страх, който той събуди, може да бъде обяснен с поне четири обективни фактора, без да броим конспиративните теории:

Първо, коронавирусът за пръв път от много време подлага хората от умерения климатичен пояс на съдбата, „запазена“ за населението в тропиците. Богатият застарял свят се бои за живота си и затова сравнителната статистика няма да го убеди: страхът побеждава разума.

Второ, виждаме последиците от десетилетия пренебрегване на публичния сектор и по-специално на разходите за обществено здраве. Довчера привърженици на свободния избор и личната отговорност, днес се кълнат, че някой голям отгоре трябва да се погрижи. Ако днес търсите пламенни привърженици на Голямата държава, просто си пуснете бизнес телевизията Bloomberg. В частност, безумството да се дават за зрелищен спорт в пъти повече пари, отколкото за медицина и наука, сега се отплаща. 

Трето, може би най-важно, политическият фактор е решаващ за драконовите мерки срещу заразата: страхът на партиите и хората във властта да не бъдат обвинени, че не са сторили достатъчно за здравето на нацията. Виждаме го и в България (впрочем, и Кандид се интересува от нравите на „българите“): ако управляващата коалиция беше възприела подхода на стадния имунитет, Президентът и опозицията в парламента щяха да я обвинят в безсърдечност. Ако беше въведен полицейски час, щяха да викнат, че убиват свободата. Нищо лично, просто политическа игра.

И накрая, корона-кризата е идеалната тема за масовите медии. Нищо че сме заключени в домовете си – постоянно се случва нещо. Статистика, човешки истории, енергични мерки, маски, лидери, съвети за народа от Големия брат: вместо да си довършат вечерята, вече и закуската, хората бързат да включат телевизора, за да получат поредната доза преработена реалност. Корона-кризата на 2020 г. не би била невъзможна без масови медии.

В нашия “най-добър от всички възможни светове“ – този на икономическия растеж, който не се съобразява с екологичния баланс – корона-кризата далеч няма да бъде последна. От десетилетия учени предупреждават, че глобалните изменения на климата ще се съпътстват от вълни от нетипични болести. И ако случаят с коронавируса не е точно климатичен, бъдещето може да ни поднесе изненади.

Научен факт е, че смъртността от SARS – близък роднина на COVID-19, е двойно по-голяма в райони с мръсен въздух. Демографските прогнози са за все по-интензивна урбанизация на планетата, като до 2100 г. девет милиарда души, или 85% от населението на света, ще живеят в градовете. Очаква се появата на градове с население до 100 млн. души. Вирусите ще косят с размах тези нови граждани – ако, разбира се, други процеси преди това не преобърнат тенденцията за ръст на населението: покачване на Световния океан, залпово разтапяне на замръзналата почва в Русия и Канада, и болести.

Мантрата „да се погрижим за здравето, а после ще мислим за икономиката“ е много привлекателна, защото дава на обърканите човешки маси обещанието, че скоро всичко ще се върне към познатата сладка сигурност. Това е опиум за народа, защото с модела на икономически турбо растеж глобалните кризи все по-често ще бъдат екзогенни, вместо ендогенни: ще настъпват не само заради несъответствие между кредит, търсене и предлагане, а породени от външни фактори като климат, почви и болести.

Настъпят ли по-забележителни събития, анализаторите не скъпят фразата „светът вече няма да е същият“. Сега е същото: десетки и стотици авторитети прогласиха, че след оттеглянето на коронавируса – когато и да е то – светът ще е вече различно място за живеене. Но дали това не е просто изискан похват на речта?

През 2008 г. големите инвестиционни банки на САЩ престанаха да съществуват, което далеч не е малко събитие. Правителствата в целия свят подкрепиха финансовия сектор с трилиони. Тогава също ни уверяваха, че след рецесията ще живеем в нов свят. Само няколко години по-късно се коментираше, че данъкоплатците всъщност са спечелили от правителствените подаръци за финансовия сектор.

Голяма е вероятността същото да се случи и след корона-кризата, която сега пълни 90% от новините – сякаш медиите правят генерална репетиция за Трета световна война. Прозорливи мислители побързаха да очертаят основната заплаха за бъдещето: полицейска държава, с масови забрани за събиране, следене на пътуванията, здравния – и медийния – статус на населението и едно перманентно извънредно положение „за наше добро“.

Алтернативата на това ново робско състояние на принудителна сигурност не е връщане към предишната нормалност, а смел експеримент извън икономиката на растежа: локални стопански структури, коопериране, по-малко труд и повече свободно време, отказ от масов маркетинг, включване на екосистемните услуги в цената на продуктите, предпазливост към отнемащи поминък технологии и много други подобни.

Да се върнем при Кандид: поуката от тази забавна новела е, че в нашия свят, който е тъй далеч от най-добрите възможни, единственият път към личното и обществено щастие е да обработваш с ръцете си градината, за която се грижиш заедно с добри приятели.

Публикувано първо в „Икономически Живот“