От Божин Трайков
Български идеологически кръстоносци срещу социално-икономическата действителност
За да оборят идеята, че Комунистическата партия идва на власт с народна подкрепа, историците на пост-социализма представят социалистическия период като тираничен. Един от ключовите аспекти на ревизията на близкото минало е заличаването на историята на класовата борба. Затова пост-социалистическата историография трябва да разкаже история за тайната война на тиранично малцинство (Комунисти) срещу собствената си нация, което има за цел, с насилие и лъжи, да властва над българите (Тодор Христов, Свобода и суверенност в Априлското въстание, 2013, 458). Миналото преди така наречения комунистически преврат е представяно в твърде романтичен образ, който омаловажава авторитарния начин, по който страната е управлявана почти през целия период между двете световни войни. Репресиите от страна на десни авторитарни режими, дошли на власт след военни преврати, кризисните социално-икономически условия, културния и политически климат, наличието на монархия – всичко това не се взема под внимание.
Романтизмът към монархията играе с носталгични чувства, но и функционира като част от дискурса за завръщане към Европа, характерен за страните от Централна Европа и внесен оттам от българския либерален елит. В годините на късния социализъм дисидентите от т.нар. Вишеградски страни формират идеята за връщане към Европа като стратегия за прекъсване на пъпната връв със Съветския съюз. Демонизирането на годините, когато България е част от Източния блок, изисква тълкуването им като период на забавяне, който отклонява страната от нейния историческипът към модерността. Мотивът за връщането към Европа бе особено изразен по време на президентството на Петър Стоянов и на правителството на Иван Костов от 1997-2001 г., когато България положи големи усилия да стане член на НАТО и на ЕС. Правителството на Костов приложи реформи по модела на шоковата терапия, характеризиращи се с бърза приватизация. Под егидата на МВФ и Световната банка, България изпълни програми за структурно реформиране и премина под валутен борд, което доведе до огромно социално неравенство, характеризиращо българското общество днес.
Българският вариант на връщане към Европа виждаме в реториката на президента Стоянов за цивилизационния избор, който България трябва да направи. В сърцевината на наратива за цивилизационния избор е дихотомията Запад / Европа, която означава цивилизация, модерност, прогрес и бъдеще, срещу Изток / Русия, което означава изостаналостта на комунистическото минало. Тази дихотомия води и до противопоставяне на други идеологически термини: индивидуализъм / отворено общество / модерно срещу комунизъм / затворено общество / немодерно. Реторичната стратегия на Стоянов се състоеше в това да се използва взаимнозаменяемо необходимостта от членство в НАТО и ЕС като гаранция за правилния избор. Тези, които поставиха под съмнение необходимостта от членство в наднационална военна организация под контрола на САЩ, или пък условията за членство в ЕС, бяха отхвърлени като принадлежащи към тоталитарното минало.
Можем да разгледаме цивилизационния избор на Стоянов, т.е. изборът да следваме т.нар. Евроатлантически ценности, като вариант на TINA на Маргарет Тачър. TINA – в превод на български „няма алтернатива“ е идеята, че неолибералният политикономически модел е единствения възможен път на развитие. След неолибералния курс на Рейгън и Тачър и с разпада на СССР този лозунг стана хегемонен и в Източна Европа. Какъв избор беше направен, става ясно от бомбардировките над Югославия и последвалото участие на български войници в американските войни в Афганистан и Ирак, както и създаването на военни бази на САЩ на българска територия. Бомбардировките над Югославия продължават 78 дни. Според Human Rights Watch, броят на цивилните жертви е между 489 и 528, но според сръбското правителство убитите са поне 2500 души. От 2003 до 2008 г. България изпраща 500 войници в Ирак и изгубва 13. В момента в Афганистан има около 600 български войници. Тези бройки могат да звучат незначително, но България е най-бедната държава в ЕС, с най-големия демографски проблем. Може би по-важно е, че като член на НАТО, от България се очаква да участва в бъдещ конфликт на САЩ срещу Русия.
Има два ключови аспекта относно начина, по който се интерпретира миналото днес. Тези два аспекта са взаимосвързани . Те са: представянето на целия период на социализма от 1945 до 1989 г. като тоталитарен, и омаловажаването на фашисткия период или цялостно отричане на наличието на фашизъм в България между двете световни войни.
Криминализация на комунизма
Няколко са опитите за криминализиране на различни гледни точки, които не следват антикомунистическия канон спрямо близкото минало. Пример е Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен от май 2000 г. Подкрепен е от управляващите ОДС, както и от ДПС. Той има само символично значение и служи като декларация. В него четем, че комунистическия режим „унищожава традиционните ценности на европейската цивилизация“. На 9.09.2004 г. парламентът приема декларация за „60-годишнината от създаването на комунистическия режим в страната“. Текстът гласи, че с комунистическия режим „европейският път, избран от строителите на съвременна България, е прекъснат, което забави с десетилетия нашия напредък“. Тук възниква въпрос: имало ли е комунизъм в България? Самият режим нарича себе си социалистически, въпреки че партията е Комунистическа. Освен това, в официалната литература е прието да се говори за държавен социализъм. Факт е, че дори в конгресите на БКП се отчита, че до комунизъм така и не се достига.
Антикомунистическите декларации работят като идеологически упражнения на три нива. Декларациите настояват, че има унищожение на нещо, определено като ценности на универсалната европейска цивилизация. Историческата реалност показва, че в Европа от 20-те до 40-те години на миналия век възникват различни авторитарни и тоталитарни режими. Режими, които потискат онези, които се борят срещу тях – антифашисти и партизани. През 1938 г. шестнадесет от 27-те европейски държави имат авторитарни или тоталитарни диктатури (Николай Поппетров, Фашизмът в България, 2008, 5) България не е изключение. Независимо от разискванията дали има или няма фашизъм в България, страната е съюзник на нацистка Германия и никой независим историк не отрича съществуването на политически движения и организации с идеологии, съпричастни към нацизма и фашизма. Твърдението за универсална европейска цивилизация маскира огромните социално-икономически и политически сътресения, свързани с класовите антагонизми на Европа между двете световни войни. То също така намалява ролята на антифашистките сили.
На друго ниво, твърдението, че комунизмът е довел България до десетилетия изоставане отрича съветския модел като проект на модерността. Без да отричам масовото насилие, репресиите и политическия гнет, резултатите от социалистическата модернизация са очевидни: през 1944 г. българското селско население е около 80%, а през 1980-те съотношението е почти обратното. През 1988 коефициентът Джини, измерващ разпределението на благата в обществото, е 22, което поставя България близо до тогавашните членки на ЕС. Днес като членка на ЕС с коефициент 40.2, България е по-близо до Африка и Латинска Америка и много далеч от повечето държави в ЕС.
На трето ниво се задейства митът за връщане към Европа, свързан с цивилизационния избор на членство в НАТО и ЕС. Това трето ниво става особено ясно с последния опит за криминализиране на миналото – декларация от февруари 2018 г. на пет партии извън парламента (ДСБ, Да, България, Зелените, ДЕОС и БЗНС), която изисква „преследване на онези, които отричат престъпния характер на комунистическия режим“, и в същото време настоява „България да бъде достоен член на НАТО“. Тук опитите за демонизиране на миналото на социалистическата държава отново придружават оправданието на членството на България във военен съюз, бомбардирал съседна държава. Важно е да се отбележи, че тази декларация идва в разгара на засилена конфронтация между САЩ и Русия.
През декември 2010 г. външните министри на България, Чешката република, Литва, Латвия, Унгария и Румъния правят опит да се приеме закон в ЕС, който криминализира комунизма по същия начин като нацизма. Опитът среща опозицията на западноевропейските страни. Въпреки факта, че такива опити за криминализиране на миналото са неуспешни досега, не трябва да подценяваме тяхното символично значение като част от идеологическата война срещу левите идеали. Както показвам по-късно в текста с мемориала на жертвите на комунизма, ревизионистичният подход към историята на социалистическото минало отвори портите за реабилитация на фигури, извършили престъпления по време на съюза на България с нацистка Германия.
Трябва да се спомене и процесът на преименуване на градове, села, улици, административни и институционални сгради (Баева и Калинова, Социализмът в огледалото на прехода, 2011, 64-86). Като се започне с промяна на името на страната, която на 15 ноември 1990 г. се променя на Република България, думата народен изчезва, заместена с национален. Изключение прави Българската Народна Банка, което само по себе си звучи като цинизъм, след като банката е под валутен борд, т.е. държавата е без финансов суверенитет. Поне от 1997 г. БНБ е най-малко народната институция в страната. След ноември 1989 г. се връщат старите църковни и монархически имена на места и улици. Баева и Калинова изтъкват, че не само имената на партизаните и комунистическите политически фигури са премахнати, но и тези на останалите леви политически фигури, включително земеделските лидери. Имената на международните леви лидери и интелектуалци като Салвадор Алиенде, Патрис Лумумба, Анри Барбюс също изчезват. Улиците, които имат думата „революция“ в името, се преименуват. Всички тези промени имат значителни политически последствия. Бих ги определил като един аспект на процеса на пренаписване на историята с крайна цел демонизиране на левите идеали, за да се оправдае настоящото социално неравенство.
Румен Даскалов, който описва различните тенденции в съвременната българска историография, обобщава позицията си със следния въпрос: Ако нямаше германска окупация и фашизмът не беше на власт, кои бяха партизаните, и срещу какво се бореха? (От Стамболов до Живков, 2009, 276) Мисля, че този въпрос разкрива неспособността или нежеланието на настоящите български интелектуални елити да си представят социални противоречия в капиталистическата система. Трябва да има някакво обяснение, идващо отвън, някаква заплаха, която нарушава хармонията на система за класово потисничество. Даскалов продължава, че отричането на комунистическия режим частично легитимира стария режим на монарха, като настоява, че той не е фашистки. Дали ще използваме думата „фашистки“ все пак не е най-важният въпрос: чрез омаловажаване на сътрудничеството на българския монарх с нацистка Германия, отъждествявайки го с „национално обединение“, българските ревизионисти (пряко или косвено) са отговорни за залитането на младите хора по краен национализъм, не далеч от фашизма. Това ясно се вижда от документалното изследване на Адела Пеева Да живее България.
Софийска платформа
Фондация Софийска платформа, финансирана от добре известната Америка за България, е типичен представител на многобройните мозъчни тръстове, работещи в страната. Под заглавие „Поколението на прехода е бомба с часовников механизъм“ медията на Иво Прокопиев Дневник представя разсъжденията на нейния директор, Луиза Славкова. Фондацията произвежда обяснителни разкази за неуспешния преход към демокрация. Самият „преход“ към демокрация и пазарна икономика е идеологически термин, който оправдава противоречията между демократични решения и деспотизма на нерегулирания капиталистически пазар. Българите са обвинени в „изкривена и ирационална идея за демокрация“. Следователно, докато Западът е рационален, българите са ирационални. Тук експертите се дистанцират от българския народ и заемат елитарната позиция на производители на знания и ролята на педагози. Педагози, които предоставят много тясно разбиране за миналото и настоящето, които не виждат или не искат да видят неразрешените противоречия между демокрацията и т.нар. свободен пазар. Неолибералната културна среда промотира консумеризма като най-висша ценност на демокрацията (припомняйки призива на Джордж Буш да продължим да пазаруваме след 9.11.). Въпреки това, парадоксално за ролята им на защитници на точно тази система, авторите на доклада от надменно порицават младите хора (поколението на прехода) за разбирането им за демокрацията като „способността да купуваш всичко“. Обяснението е отново в миналото – компенсиране в следващите поколения на недостига в социализма.
Социалистическото минало също така било виновно за мнението на младите хора, че „образованието и здравеопазването трябва да бъдат безплатни“. Върху по-младите поколения били прехвърлени „нагласите и вярванията“ на родителите им, които имали нереалистични очаквания към държавата. Тоест примерът на страни като Великобритания и Франция, където се гарантира минимално равнище на социално-икономически права като правото на образование и здравеопазване, е нереалистичен за България? По-скоро, на младите хора се внушава такава представа за миналото, която да ги подготви за желано за някои бъдеще. Позната история: проспериращи държави като Франция се представят за „заразени от комунизъм“, тъй като предоставят на своите граждани здравеопазване като право, а не привилегия.
Софийска платформа работи по няколко проекта, които целят да предоставят „подходящо“ образование на младите хора за социалистическото минало. Публикуван е наръчник за ученици и учители с поредица от уроци, озаглавени Какво се е случило преди 1989: Исторически сборник за комунизма в България. Авторите на това ръководство, като Евелина Келбечева, Иван Еленков, Ивайло Знеполски, Александър Кьосев, Момчил Методиев са известни представители на антикомунистическия интелектуален кръг.
Урокът на Иван Еленков е озаглавен Всекидневен живот като огледало на режима. На стр. 11 Еленков пише, че периодът на комунизма унищожава „историческата йерархия на обществото или естественото формиране с времето и развитието на обществените позиции и отношенията между социалните групи“. Това изисква „изкореняване на елитите – политици, индустриалци, банкери, големи земевладелци …“ Представата за „естествени, формирани с времето елити“ маскира класовите антагонизми в България, особено силни след катастрофалните последствия от Първата световна война. Профсъюзите се описват като механизъм за контрол и експлоатация на работника, а социалните ползи, които осигуряват синдикатите, представляват „социална дискриминация“. Сравняването на този разказ със сегашните работни условия в България, където отнемането не само на трудови, но и на основни човешки права е норма, показва едностранчивостта на идеологическия подход на Еленков. В края на урока на учениците е зададен въпрос: да изброят всички дейности в ежедневието, които ще се считат за незаконни по време на „комунистическия режим“. Къде започва сферата на пропагандата и къде свършва образованието?! По същата – а дори и по-валидна логика, защото ще се основава на официална статистика – днес в училищата следва да се изучава колко български граждани не са в състояние да плащат битовите си сметки, в капиталистическата система.
Мемориалът на жертвите на комунизма
Случаят с Мемориала на жертвите на комунизма е особено интересен поради избора на място. Мемориалът е издигнат през 1999 г. по време на президентството на Петър Стоянов и правителството на Иван Костов. Мемориалът се състои от параклис и черна стена, наподобяващи военния мемориал „Виетнам“ във Вашингтон. Той е разположен в близост до Националния дворец на културата – едно от големите постижения на социализма, построен през 1980 г. по настояване на Людмила Живкова и преди 1990 г. носещ името Народен дворец на културата „Людмила Живкова“. НДК е символ, така че разполагането на Мемориала на жертвите на комунизма точно до него е търсен ефект. Усилията на Живкова в края на 1970-те за насърчаване на мирното културно взаимодействие по света все още имат материално присъствие. Паметникът „Камбаните“ е създаден през 1979 г., когато под патронажа на ЮНЕСКО се провежда първата Детска асамблея за мир, с мотото „Единство, творчество, красота“. Поради успеха на събитието, ООН, ЮНЕСКО, УНИЦЕФ и страните-участнички в Асамблеята изразяват желание да подкрепят подобни бъдещи събития. „Знаме на мира“ се превръща в нова форма на дипломация и сътрудничество в името на мира. До 1989 г. в София се провеждат четири такива прояви и срещи на деца от цял свят с общо 3 900 деца от 138 страни и 14 000 деца от България, участващи в тях.
Зловещият паметник на жертвите на комунизма, върху който са гравирани около 7000 имена, е ярък контраст на всичко, което символизират Асамблеята и НДК. Мемориалът ни посреща с думите „Поклони се, българино!“, защото „В тази стена е вградено страданието на нашия народ“. Параклисът е посветен „На всички българи мъченици“. Но кои всъщност са жертвите на комунистическия терор, на чието страдание да се поклоним? Централни в паметника са имената, осъдени на смърт от Народния съд: членове на правителствата, отговорни за съюза с нацистка Германия и за участието на България във Втората световна война. Сред имената на жертвите на комунизма виждаме и това на генерал Христо Луков, лидер на фашисткия Съюз на българските национални легионери. Но най-фрапантен е случаят с Константин Йорданов, офицерът, който през 1943 г. разпорежда да бъдат убити осемнадесет души в село Ястребино, шест от които – деца. Йорданов, един от най-зловещите учители (това е неговата професия) в българската история, сега има статута на жертва на комунистическия терор, което го прави и мъченик на демокрацията. По този начин, в непосредствена близост до сграда, свързана с детска асамблея за мир, е издигнат паметник, провъзгласил детеубиец за мъченик.
Показах как Иван Еленков рисува картина на ежедневието в периода на държавния социализъм, която е лишена от цветове, различни от сиво и черно. В тази картина българите са изцяло подчинени на комунистическия режим. Текстът на Еленков трябва да бъде анализиран като част от доминиращата идеологическа констелация на антикомунизма. Обобщено това са: опитите да се наложи едностранчива гледна точка за близкото минало, без да се рефлектира сегашния социално-икономически строй. Опити за криминализиране на миналото както на национално, така и на наднационално равнище. Опити за заличаване на колективната памет чрез преименуване на места, улици и т.н.
Патриоти и други морбидни симптоми
„Кризата се състои именно в това, че старият ред умира, а новият не може да се роди, в този промеждутък се появява голямо разнообразие от морбидни симптоми.“ Антонио Грамши
За учудване на Еленков, възможен е и друг прочит на масовите събрания, манифестации, паради, ритуали на работно място и др. от времето на държавния социализъм. Руският антрополог и професор в Бъркли Алексей Юрчак (Everything was forever until it was no more, 2005) акцентира не върху суровите пропагандистки елементи на идеологията, които са безспорен факт, а върху моментите на приятелство и дружба в това идеологическо пространство. Юрчак формулира „парадокса на късния социализъм“: въпреки че участва в идеологическите ритуали, наложени от Комунистическата партия, съветският гражданин е критичен към нейните постулати. Но в такива практики и пространства често се откриват истински хуманни ценности, етика, приятелства и творчески възможности, независимо от официалната цел на държавата.
Процесът на декомунизация затвори точно този потенциал за един по-друг преход, където идеите на демокрацията биха се съчетали с идеалите на социализма. Вместо това, идеалите на социализма бяха отхвърлени и заменени от ценностите на неолибералния капитализъм. Какви са новите ценности? Предприемчивият икономически субект на неолиберализма размива етичните линии между добро и зло, правилно и погрешно, вярно и невярно. Той води съществуване между печалбата и загубата. В неолиберален идеологически климат такива ценности като приятелство, сътрудничество, отговорност за уязвимите в обществото се считат за неподходящи. След като миналото и неговите ценности са изтрити, това, което запълва вакуума, е вид национализъм с фашистки характеристики. Понятието за общо благо при фашизма е само за тези, принадлежащи към националното тяло, а те чрез процес на изключване на различни групи, се смаляват все повече и повече.
През последните години сме свидетели на множество примери за форми на популистки мобилизации в България, които могат да бъдат характеризирани като фашизоидни. Вълните на десния екстремизъм наводняват Европа и стават по-силни след финансовата криза през 2008 г. и последвалите неолиберални политики на остеритет в ЕС. Гневът на българите от незавидното им социално положение намери за изкупителна жертва традиционния Друг – ромите. В края на септември 2011 г. избухна насилие в село Катуница, което се разпространи в национални протести в големите градове. Събитията бяха отразени в българските и западните медии като анти-ромски бунтове и бяха осъдени от ООН. Случаят с Катуница е в контекста на нарастващата нетърпимост към ромите и нарастващата популярност на националистически проекти, като Атака. Атака, която капитализира върху страха от силната и влиятелна ДПС, известна като турската и ромска партия, пожъна изборен успех.
Тенденцията към нарастващи националистически настроения доведе до формирането на сегашното правителство – коалиция между консервативните, поне на платформа, ГЕРБ и националистическия съюз Обединени патриоти.
Атака използва реторика, много близка до тази на българските фашистки движения между двете световни войни. Дори името на тази партия е еквивалентно на вестника на краткотрайната Национална социалистическа българска работническа партия (НСБРП), моделирана по образеца на нацистката партия на Адолф Хитлер. Характерни за „Атака“ са силните антикомунистически и антиромски настроения. Лидерът Волен Сидеров използва антиколониална реторика, смесена с конспиративни разкази, с изразени антисемитски тонове. В началото на 2000-та, когато Атака се появява на политическата сцена, тя е единствената по-голяма политическа партия, която иска отмяна на приватизационни сделки и на концесии за чуждестранни фирми за добив на ресурси. Въпреки това, щом дойде на власт като част от коалиция, „Атака“ забравя за тези си искания.
Още с реформирането си през 1993 г. ВМРО се определя като дясна националистическа партия. По време на бомбардировките на НАТО над Югославия през 1999 г. тя води злостна анти-сръбска кампания в подкрепа решението на Иван Костов да разреши на НАТО въздушен коридор през България. Като член на Европейския парламент, Ангел Джамбазки от ВМРО гласува против криминализирането на фашистките и неонацистки партии в ЕС. Както и Атака, ВМРО използва силна антикомунистическа и анти-ромска реторика.НФСБ на Валери Симеонов в политическото си говорене също използва комбинация от расистки, ксенофобски, анти-ромски, анти-мюсюлмански и антикомунистически излияния, популяризирайки теорията за неоосманството, както и различни конспиративни теории.
Докато Обединени патриоти продължават да се позиционират като работещи за националния интерес, те се превръщат в един от ключовите участници в текущото изпълнение на неолибералните политики, например запазването на регресивната данъчна система и приватизацията на публични и природни ресурси. Неприязънта на националистите към социални програми, които биха подобрили условията на живот за уязвимите и нуждаещи се граждани, е безспорна. Най-показателен пример за това е публично изказаното от вицепремиера Валери Симеонов презрение към майките на деца със специални нужди – той ги нарече „няколко кресливи жени, чиито деца уж са болни“. Ненапразно представителите на едрия български бизнес припознаха в лицето на Симеонов „своя човек“.
Настъпването към властта на националистическите партии – не само в България, показва, че докато се представят като алтернатива на неолиберализма, те всъщност са още по-ожесточени проводници на неолибералната политика.Социолозите Алфредо Саад Фильо и Бен Файн (Neoliberal capitalism: The authoritarian turn, 2018) твърдят, че възходът на различни националистически формации отбелязва преминаването към авторитарен неолиберализъм, характеризиращ се с незачитане на демократичната фасада и засилени принудителни механизми на контрол. Случаят с ОП е пример за настъпването на тази промяна в България.
Заключение
Засилването на десния популизъм в България е свързано с дисонанса между либералното послание за консенсус и ежедневното съществуване в държава, която се е превърнала в периферия на световния капиталистически ред. След катастрофалния преход от социализъм към капитализъм, България, като други страни в Източна Европа, на практика премина от Втория (социалистически) блок към Третия свят. Това става ясно от структурата на деиндустриализираната българска икономика с нейните тежки последици за мнозинството от работниците. Не е изненадващо, че колкото по-тежка е сегашната социално-икономическа криза, толкова по-интензивно е намирането на виновници в миналото, както стана ясно в случая с фондация Софийска платформа.
Българският либерален елит, строго моделиран по образец на западните си колеги, не вижда кризата в самата структура на капитализма и продължава своето постоянно търсене на злодеи от миналото, лоши комунисти, които са приучили българите да разчитат на държавата, а не на себе си. А това, че в един неолиберален модел функцията на държавата се измества, за да се стигне до крайността самата държава да изгуби суверенитет, следвайки модела на пазара, предлагайки всички свои ресурси, включително човешки, за експлоатация на едрия бизнес (в българския случай съчетание от чужд корпоративен капитал и родни олигарси, натрупали капитал по криминален начин), е без значение.
На снимката: Български войници се заклеват във вярност на Царя и Отечеството, 1943 г. Архив сп. Сигналъ
Божин Трайков е докторант по Социология в Университета на Алберта, Канада. Той изследва процесите на трансформация на българската държава и общество след падането на Берлинската стена, като се фокусира върху проявите на национализъм и неолиберализъм.
Споделете статията: