Средната класа – на изчезване

Във феноменален тандем, бедни и богати намират общи интереси

Десетте процента най-заможни домакинства в САЩ разполагат със 78% от националното богатство, докато 60-те процента бедни домакинства държат само 2%. Това са официални изчисления за 2014 г. на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, които бяха публикувани преди дни.

Да повторим, за да вникнем по-добре: 33 млн. души, колкото приблизително са десетте процента на върха, общо имат почти четиридесет пъти повече имущество, отколкото 195 милиона души на дъното на пирамидата на богатството.

Стотици пъти е разликата в богатството между един обикновен работник в САЩ – далеч не бездомник, и някой от „успелите“, дори извън Единия процент.

Независимо дали се е образувало умишлено или по естествен път, това огромно неравенство на възможностите не може да се подмине с лека ръка. То подкопава демокрацията и отнема стойността на човешкия живот. Топят се надеждите на човека да се издигне до върха с честен труд и учение, а това насърчава престъпността и анти-социалното поведение. Икономиката се задъхва, защото няма търсене, или по-скоро търсенето се поддържа с кредити. Парите триумфират над ценностите.

Но има и нещо друго, което прозира между тези стряскащи статистики. Какво остава за хората между десетте процента богати и шестдесетте процента бедни – за така наречената средна класа?

Дълго време се твърдеше, че хората в средата на пирамидата на доходите са действително „класа“, която Карл Маркс не е предвидил. Приемаше се, че част от огромното богатство, създавано от капитализма, е достигнало до работливите и способни хора „средна ръка“. От тях се очакваше да служат като гръбнак на капиталистическото общество – да са пазители на традиционните му добродетели, осъзнаващи добре класовия си интерес.

Тази „средна класа“ се намира не точно в средата на пирамидата на богатството, а е издърпана малко нагоре. Да приемем, че тя съответства на онези тридесет процента от населението между най-богатите 10 и бедните 60%. Оказва се, че в САЩ според данните на ОИСР за тези 30% от домакинствата остават едва 20% от богатството. „Средната класа“ в САЩ като цяло разполага с по-малко богатство от средното на човек от населението.

Редно е да се изтъкне, че в САЩ неравенството е по-изразено в сравнение с останалите богати страни. Във Великобритания и Австрия, например, за средната класа от 30 процента остават 36% от богатството. Във Франция 37%, в Испания 35%, в Германия 34%, в Италия, Гърция и Полша 40%, а в Япония дори 41%.

Но в Европа има и страни от американски тип: на „средната класа“ в Латвия се пада 30% от богатството, а в Естония 31%. Не разполагам със съпоставими данни за България.

Интересът към неравенството рязко нарасна в света през последните десет години. Беше изградена Глобална база данни за неравенството, където измененията в разпределението на доходите и богатството на няколко десетки страни може да се проследят в течение на десетки години, в някои случаи и за повече от век. Числата там леко се различават от тези на ОИСР, а пирамидата на богатството е съставена от 10% богати, 40% средни и 50% бедни (10 – 30 – 60 в модела на ОИСР). Но като цяло данните предполагат сходни изводи.

Глобалната база данни за неравенството показва, че богатството на 10% богати и на 40-те процента под тях по правило се движи в противоположни посоки. Тази дивергенция сякаш не се влияе от динамиката на богатството при бедната половина. Посочената зависимост ясно се вижда от графиките за Русия, САЩ и Китай, проличава също и при Франция.

Разпределение на доходите в Китай. Източник: WID

Тоест, докато върхушката в обществото привлича към себе си все повече ресурси, цената за това се плаща основно от средната класа. Явно в обществената структура има някакво ниво на съпротива срещу степента на обедняване на най-бедните, но по отношение на средната класа, този допустим минимум не важи.

Тоест, може да се окаже, че „средната класа“ всъщност не заслужава етикета „класа“. Средната класа е резултат от национални политики за преразпределяне и социално стабилизиране. Тя е свързана със създаване на достатъчно широка група хора, които се явяват пазители на статуквото, в замяна на по-висок дял от националния доход. Там, където такава политика отсъства или бива премахната, заможната прослойка в средата бързо се топи и богатството се концентрира в естествения си полюс – малцината най-богати.

Във Франция през социалистическата 1983 г. богатството в ръцете на 10% най-богати е точно половината от общото, а в „средните“ 40% се намират 41.1%. През 2014 г., откогато са последните данни, богатите французи вече имат 55.3%, а „средните“ – 38.4%. Ножицата между богати и средни във Франция се е разширила близо два пъти и вече се равнява на 16.9 процента от националното богатство. За сравнение, в 50-те процента бедни се намират общо 6.3% от националното богатство.

Още по-изразен е този процес в Русия, където почти целият прираст в дела от богатството на върхушката след 2009 г. се дължи на загубата на богатство за средната класа. Същият процес протича и в САЩ, само че там той е започнал още през 1986 г.

В Китай бедната половина от хората разполага с 6.4% от богатството, по данни за 2015 г. До 1995 г. те са имали 16%. През същата 1995 г. средните 40% са започнали бързо да обедняват в сравнителен план, а най-богатите 10% да се замогват. Към момента в най-богатите десет процента се намират над две трети от националното богатство на Китай (виж първата графика).

Да обобщим дотук: неравенството в богатството сред хората в страните по света е огромно и нараства. Делът на богатите не спира да се разширява и това се случва за сметка на средната класа. Бедната половина в развития свят по правило запазва своя дял, макар че в страни като САЩ и Нидерландия нетното й богатство е отрицателно, заарди високата задлъжнялост.

Как стоят нещата в България? Не разполагаме с данни за разпределението на богатството, а само за дохода, който е далеч по-егалитарен. Според Евростат, през 2017 г. десетте процента богати българи са получили 31.1% от дохода, което е европейски (анти)рекорд.

За следващите 40% от българите остават 45.2% от дохода, което е около средното европейско равнище – но не заради друго, а защото бедната половина от България се примирява с 23.6% от дохода, докато например във Франция за нея остават над 30%. Предвид най-ниското равнище на доходите в Европа, надали е удачно определението „средна класа“ за средните българи. Но пък богатите българи са действително богати.

Идва ред за изводите. Някои хора с леви политически убеждения хранят неприязън към идеята за „средна класа“, тъй като тя включва заможни и по правило консервативни хора, които гласуват за статуквото и не подкрепят радикална социална промяна.

Но процесите, отприщени от Тачър и Рейгън през 1980-те променят съотношението на богатството и доходите в обществото в полза на богатите, а така и политическите дадености.

Средната класа губи привилегирования си статут. Известно време „средните“ продължават да подражават на стила на живот на богатите, като теглят заеми, но това става все по-малко възможно, а и крие реални заплахи за семействата.

Постепенно средната класа се радикализира. Загубата на предишния статут ражда недоволство. Това са образовани хора, с образовани деца и широк мисловен хоризонт, които в бъдеще ще създават все повече политически платформи за изравняване на възможностите в обществото.

Може да се окаже, че средната класа, която се считаше за непробиваема преграда срещу комунизма на Запад, ще се превърне в люпилня на новите социалистически идеи.

Но тези послания ще бъдат чувани от все по-малко хора. Ролята на „полезни идиоти“, по-рано играна от консервативните средняци, днес преминава към бедните. Подлъгвани от възможността все някога да станат и те богати в свят без устои и регулации, и постоянно отклонявани с теми като правата на сексуалните малцинства или скандали със знаменитости, бедните половина от населението нямат възможността да разберат защо и как точно са станали и остават бедни.

Във феноменален тандем, богати и бедни намират общи интереси, а масите в средата, които по-рано служеха на целите на господството на богатството, се превръщат в борци за социална справедливост. Ще е нужно време, десетилетия, преди хората от средата да научат езика, на който ще ги чуе и разбере потъналата в лишения, но умело управлявана чрез медиите бедна половина.