Откъс от книгата „Саламандър. Книга за Пламен Горанов“.
Не мисля, че е нормално толкова ярък гражданин (селянин и горянин) в страна в демографска, икономическа и политическа криза, човек работлив и с разностранни и изразени таланти, да развива неврози, тъй като не знае дали утре ще задоволи ежедневната си нужда да пуши цигари и да поеме 2000 калории. И на 1500 ще се съгласим. Говоря за Пламен Горанов – сръчен, находчив човек, правещ постоянни опити да се самоусъвършенства. Той просто не се задоволяваше с посредствено съществуване. Не гладът и мизерията го подтикнаха да протестира. Даже не и усещането за несправедливост го провокира, тъй като понятието за справедливост е динамично. Думата е „неправилност”. С мисъл и усилия нещата може да се подобрят. Те сега не са нормални, трябва да се протестира.
Освен Пламен, сигурно вече дузина българи се самозапалиха от началото на 2013 г. – признавам, заслепен от своята мъка, забравих за тях. Доколкото разбрах, те са били отчаяни от живота хора, бедняци, с дългове, смазани от мисълта, че не могат да изхранват семействата си. Пламен впрочем беше дочул, че броят на самоубийците, скочили от Аспаруховия мост, скочил по време на кризата. Но това се държало в тайна: предложи ми да направим разследване, да разпитаме хора, май имахме и познати с повече информация. Мисля че психическите проблеми на българите се дължат в голяма степен на материалните условия. От друга страна, и по-лошо сме живели през войните, ама толкова не сме изпростявали. Толкова долу не сме падали. Такава несправедливост не сме търпели – толкова много нечестно забогатели, недостойни хора, къпещи се в медийно внимание и светски блясък. Ние, обикновените, никога не сме били толкова самотни. Нямаме водачи, нямаме ценности, нямаме верни другари.
Първо болшевишкият режим пося страх сред хората. С игнориране и раздавани за послушание привилегии счупи гръбнака на творящите. Вместо свобода, през деветдесетте като студен вятър повя духът на времето да си хладен, пресметлив, подозрителен, да не се храниш със своите колеги, бивши, съседи, роднини. Подозрителността бе представена като черта на капитализма, която трябваше да постигнем, за да станем богати. Внушението бе да си сменим начина на мислене – и наистина, повечето българи с облекчение отхвърлиха социалистическото лицемерие за общото, защото всички знаеха, че има и по-общи другари. Едно „общо” обаче е биологически и психологически необходимо, също и на него посегнахме от невежество. Не е чудно, че парите се умножиха, а започнахме да живеем зле. Цари обида. Вече няма кой да оцени твоите резултати, защото всеки се е втурнал да постига свои. Затова чужбина е толкова важна за нас. Истина е, не сме Сомалия, но пък сме територия, а не държава.
Български студенти влизаха в книжарници и претегляха пределни полезности дали да си купят книга или да се хранят през следващите два дена. Разбира се, има го вариантът с миграцията. Например аз мигрирах: първо от Добрич във Варна, после от Варна в София, където трудът ми се търси. Отказът от миграция също е форма на протест. Това е най-мъчният протест: ежедневен, монотонен, обречен. Днес отново нищо няма да се случи и телевизионната камера не следи твоите мъчителни бездействия. Всъщност никой не разбира, че ти протестираш. По-скоро някой ще те попита защо още не си заминал.
Не искам да емигрирам. Искам да живея в България, защото тук ми харесва: природата, езикът, храната и виното, родителите ми са тук, приятелите, макар че след смъртта на Пламен с някои от тях спряхме да се срещаме. Споделих това свое нежелание да емигрирам с професорка по финанси, която се радва на уважение сред хората. Тя ми отвърна, че по всякакъв начин се опитва да отблъсне двете си деца от България. С дъщерята успяла, тя вече се била омъжила нейде из Америка, но със сина имала проблем – стоял си тука и това е. Да се махат от тази страна, че тук няма бъдеще – заяви тя. „Нещо ни е сбъркано в България. Дали защото учениците на Кирил и Методий са дошли първо при нас и сега пишем на кирилица, не на латиница, дали защото не сме католици, цар Калоян не успя да ни върже за Ватикана, но не сме като цивилизования свят!” Тя не говори такива думи, когато в медиите дава препоръки за бъдещето на България, разбира се. Но ако нещо е сбъркано у нас, това са също и хората, от които народът търси акъл.
Пацо като отговорен ум щеше да оцени по достойнство нестандартните аргументи на тази дама и вероятно дълго щеше да ги обсъжда с нас, изтъквайки, че Калоян и Кирил са му отнели свободи и бизнес възможности. Да емигрира той понякога мислеше, последно за Лондон си чешеше езика, но се отказа. Най-вече защото беше убеден, че няма да реши личностните си проблеми като просто смени мястото. Това е стара мъдрост, той я знаеше и вярваше в истината й. От себе си не можеш да избягаш. Може да го е задържала и силната връзка с нашите реки, море, гори, планини, също и с неговите толкова неверни многобройни приятели. Или по-скоро липсата на добра оферта.
„Какво ще направя за тези хора? – надвика гръмотевиците Данко”, написа в най-хубавата си повест Максим Горки. Дали Пламен отиваше да спасява България, изкачвайки стъпало след стъпало към сградата на общината, носейки нагоре в ръце своите туби с бензин?
Самозапалилите се хора са интересни за новините. Всяка световна медия писа за Пламен Горанов: американски, немски, британски, японски, френски, руски, чешки. Като нямаше семейство, за репортажите трябваха „приятели на загиналия”, та няколко световни агенции се свързаха и с мен. Два-три разговора отказах, толкова и приех. С „Шпигел”, разбира се, два часа говорих на журналиста, но в текста си той не използва нищо от онова, което му разказах. Даже започна статията си със „самоубиеца Пламен Горанов”, а аз поне половин час му обяснявах защо Пламен не е самоубиец.
Грамадата на лобното място на Пламен Горанов беше демонтирана от Община Варна преди точно една година
Ще ви разкажа и за срещата си с BBC, онази служеща на Британия публична медия, за която е работил Дъглас Адамс. Спира пред блока един микробус, излизат пет-шест дългуча, носят камери и микрофон. Каня ги вкъщи, сядат гостите наоколо из стаята, организират се и започват да ме питат какви са тези протести в България и кой е Пламен Горанов. Отговарям според възможностите си, че хората на улицата протестират не само заради сметките за ток, но и заради ужасното положение, до което е доведен българският народ заради неправилни политики, дължащи се на грешни идеологии и моралната поквара на стария елит.
Описвам им динамиката на българския платежен баланс. Припомням приватизационните сделки след идването на МВФ през 1997 г. Правя съпоставка между българския валутен борд и отказа на Англия от златния стандарт през 1931 г. Разказвам им за Пламен, почти без да рева – как се трудеше, как се опитваше да осъществява мечтите си, какъв великолепен човек беше, но как веднъж се удари като птиче в прозореца. Е, сега, не с точно тези думи на английски. Кима редакторът, записва си в едно тефтерче, а аз продължавам, без да ме питат: ние няма да емигрираме при вас. Който е искал и можел, отдавна го е направил. С вдигането на забраната за работа на българи и румънци във Великобритания надали и 5 000 българи ще дойдат при вас. Ние искаме да се оправим тук, затова протестираме. Той кима и драска в тефтера, в един миг всички се оживяват, защото операторът вижда през прозореца циганска каруца. Те редовно обикалят кофите в квартала, на всеки кръгъл час. Изскочиха гостите на балкона, заснеха циганите как бъркат в кофите, добре поне, че конят не беше дръглив.
Час и половина останаха, и кафе им направих… После видях репортажа им от България, минута и половина. Започваше с коментар, че стотици хиляди българи може да се юрнат към Острова с отварянето на трудовите пазари от незнамсикога. А, оказва се, българите си имат много проблеми и има защо да се махнат от страната си. Свещички за Пламен Горанов, млад български алпинист и фотограф, трагично се самозапалил. Аз се появявам за две секунди, разтварям ръце и казвам: „Опитахме всичко, но напразно, сякаш се блъскахме в стена.” В промеждутъците на репортажа – поглед върху циганската каручка около зелената и жълтата пластмасови кофи пред блока.
„Саламандър. Книга за Пламен Горанов“ може да намерите в книжарниците (например тук). Ако не я откриете на хартия, прочетете текста онлайн.
От продажби на книгата дотук са събрани почти 1000 лв. Те са дарени на Центъра за настаняване от семеен тип за деца с увреждания – Варна. Всички приходи от тази книга ще бъдат използвани за помощ на деца в нужда.
Снимката в началото е направена от Яна Стоянова. Пламен е в ролята на телевизора
Споделете статията: