Те избраха да печелят по-малко днес, за да спечелят повече в бъдеще – заедно с обществото
Падането на Желязната завеса през 1989 г. е рядък пример за световно събитие, посрещнато с одобрение от почти всички. Хората от бившите социалистически страни се радваха на новопридобитата свобода да изразяват собствено мнение, да пътуват и да са икономически активни. А работодателите в западния свят доволно потриваха ръце: към тях се отправяха потоци от евтина работна ръка. По-късно стана ясно, че крахът на режимите в Източна Европа слага край на общата политическа нагласа на Запад за постепенно повишаване на стандарта на живот.
Една национална прослойка от работодатели постъпи малко по-различно – германските индустриалци. Разбира се, германските бизнесмени не са алтруисти, те също се възползваха от притока на евтин източен труд и за дълги години замразиха ръста на заплатите на сънародниците си. Но предвид това, което можеха да направят – масово да изнесат производството си в европейски страни отвъд Полша и Чехия, за да намалят разходите си за труд – те постъпиха поразително отговорно и далновидно.
Според една оценка, германските автомобилостроители са можели да намалят с до 70% производствените си разходи чрез преки инвестиции в Източна Европа. Това означава, че ако производствените разходи за един автомобил са 5000 марки, със завод в Нова Европа те ще са примерно 2000 марки. Почти цялата разлика ще се превърне в печалба за работодателите и техните банкери. Съвременният профсъюзен деец Джон Коди (да не се бърка със синдикалиста-гангстер със същото име) пояснява:
„Германските производители далеч не са толкова загрижени за разходите за труд, както тези в САЩ, предвид продуктовия си модел и институционалната уредба… В Германия индустриалните отношения, силата на организирания труд, продуктовите стратегии и културата на компаниите не насърчават изнасяне на производства в чужбина“.
С други думи, културата на германския работодател го насърчава да се грижи не само за краткосрочната печалба, а за дългосрочните отношения в своята индустрия. Германският бизнесмен залага на качеството („продуктов модел и стратегии“) и поддържа устойчиви връзки с профсъюзите. Профсъюзите и работодателите в Германия са партньори: първите ограничават исканията за прибързан ръст на заплатите, вторите са готови да понесат загуби, но да не уволняват.
Германските бизнесмени се учат от грешките си. Когато между 1991 и 1994 г. автомобилният сектор изпада в криза, близо 20% от заетите в сектора са освободени. В настъпилата след това експанзия се образува недостиг на квалифицирана работна ръка и автомобилостроителите имат сериозни разходи за наемане и обучение на нови хора. Затова по време на кризата през 2009 г. работодателите в Германия активно сътрудничат с правителството, за да не се стига до масови уволнения.
Предприятията са въвели собствена антициклична мярка – „спестовна сметка в работно време“. В добри години работниците полагат извънреден труд, отработените часове се натрупват и им се плащат в трудни времена; така могат да се компенсират до 300 часа, или близо 2 месеца липса на поръчки в предприятието. Когато „спестовните трудови сметки“ се изчерпят, работниците в продължение на до 2 години могат да се наемат на съкратено работно време. Правителството им гарантира 60% от предишната заплата, плюс добавки за деца. Компаниите допълват възнагражденията: „Фолксваген“ е осигурявал до 100% от предишната заплата на работника, „Даймлер“ до 85%.
Временно заетите работници – които често са нископлатени, т.е. изгодни за наемане чужденци, при нужда се освобождават първи, за да се запази „ядрото на работната сила“: националният трудов ресурс. Защото не се стремят към печалба на дребно за сметка на своите работници, германските компании като цяло са по-печеливши от търсещите само печалба компании от САЩ, твърдят консулантантите на „МакКинзи“.
Индустриалната политика на Германия е видяла възходи и провали. Повече от милион работни места са загубени: след 1990 г. делът на заетите в преработващата промишленост спада с почти 15 процентни пункта. Но дори така, той остава над два пъти по-висок от този в САЩ (под 8% в края на 2025 г.).
Когато видиш, че даден национален подход дава добър резултат, нормално е да се опиташ да заимстваш добрите практики и култура. За съжаление, „германската“ нагласа не е типична за българския работодател. Работодателските организации в България през годините яростно се съпротивяват на всяко повишаване на минималната заплата; нивото от 620 евро, въведено от 1 януари 2026 г., също бе силно оспорвано, независимо че е под минималното заплащане в Черна гора и 4 пъти под това в Германия (2343 евро).
Работодателските организации на България демонстративно отказаха да разговарят с профсъюзите и правителството, когато беше предложено леко повишаване на осигурителните вноски през 2026 г. То щеше да доведе до 1% ръст на разходите за труд на работодателя, но щеше да ограничи бюджетния дефицит и натрупването на публичен дълг. Този отказ отключи социални процеси, довели до оставка на непопулярното правителство. Каквото и да мислим за правителството „Желязков“, цената на запазването на ниска цена на труда бе нова вълна политическа нестабилност.
Отбил политическата заплаха от поскъпване на труда, днес важна грижа на българския работодател е допълнително намаляване на производствените разходи чрез привличане на работници от чужбина. Разбира се, той би могъл да ползва работните услуги на българите – но му е по-изгодно да внася евтин труд от Азия, Африка и източните краища на Европа. А българите, изправени пред работодателското нежелание за нормализиране на размера на заплатите в страната, са принудени да се наемат на работа в чужбина, за да се сдобият със средствата, достатъчни за отглеждане на деца и грижа за семейство.
Разбира се, наемането на работници от чужбина само по себе си не е зло. Има дейности, за които просто няма достатъчно български кандидати, а тези дейности са важни за обществото и икономиката. Бедата е, че докато българският бизнес ползва евтиния труд на чужденци, той не полага паралелни усилия, за да осигури за българите възможност да работят в сектори висока добавена стойност. Краткосрочната печалба на българския бизнес е на път да се превърне в дългосрочен пасив на цялото общество.
Според масово тиражираните данни, през 2025 г. в България са се трудили около 50 хил. работници от чужбина. Ако е вярно, това число съответства на едва 2% от работната сила и не би трябвало да е проблем, дори да се удвои. Но този бърз трудов ресурс отлага решаването на проблема с онези сигурно 150 хиляди млади българи, които нито работят, нито учат. Готово ли е правителството да предложи план за бъдещето им? Готови ли са работодателските организации да го подкрепят?
Друг пренебрегван от работодатели, синдикати и правителство факт е, че циганският етнос упорито не е приобщаван към националните цели. По експертни оценки, циганите в България са близо 800 000 души; над 30% от децата, които сега се раждат в България, са циганчета. Тези циганчета са национална радост и богатство; въпросът е, че те трябва да бъдат изучени и възпитани и да получат професионална квалификация.
За българския работодател е трудно да погледне на професионалната подготовка на циганите или на неработещите и неучещи млади българи като на нещо, което го касае лично. Потънал в ежедневни задачи, работодателят предпочита да ползва измамните предимства на евтиния узбекски труд, вместо да обучава трудни хора. Проблемът е, че тази лична логика води до обществен дефицит с опасни последици за демографията, включително за пазара на труда.
Да отпуснем накрая фантазията си и да помислим по въпроса: какво щеше да се случи, ако германските работодатели бяха като българските? Щеше ли да има изобщо германска нация? В края на XIX век Германия първа в света въведе пенсионно и социално осигуряване, за да не избягат нейните работници в Америка. До голяма степен по същия начин, днес бъдещето на България е в ръцете на българските работодатели.
Споделете статията: