Току-що стигнал до пазара на Каварна, карах бавно и се оглеждах къде да паркирам, когато един голям забързан автомобил пред мен се шмугна в единствената дупка в редицата на колите. Те спряха по-близо до входа на рибния магазин, а аз трябваше да заобиколя стотина метра. Затова и в магазина влязоха минута преди мен и се възползваха от правото на първия дошъл клиент.
А положението в магазина беше драматично. Карагьоз нямаше. Заради този карагьоз сутринта пропътувах 60 километра, един час от Варна, през дъжд и мъгла. Снимки на карагьоза – охранен, едър, се бяха появили предния ден във фейсбука на каварненския рибен магазин. (Следя какво публикува, макар че мога да го посещавам най-много два пъти в годината). И така, съзрях снимките, сутринта във Варна станах рано, пихме кафе с братовчеда и се забързах към Каварна. Не можеше и да ми хрумне, че карагьозът ще е свършил.
От останалата риба, няколко калкана по две-три кила. Имаше и малко скорпид – изчистена от перките риба с вкусно бяло месо, която допреди 10-15 години не се срещаше в нашите води. Малко беше, към два килограма общо. Имаше и шаващи попчета, но те са последният избор. Карагьоз нямаше. Съкрушено попитах продавачката: „Свърши ли?“ „Сутринта имаше, свърши“, каза ми тя усмихнато, докато обслужваше мъжа и жената от колата, направила ловката маневра пред мен на пазара. Аз изстенах.
Двамата, стройни, добре изглеждащи и облечени хора, на средна възраст но младолики, мъжът със самурайска прическа и сива брада, сигурно са се засегнали от моята фамилиарност с продавачката. Наистина, не съм от редовните клиенти, но тя познава баща ми, а той с любезността си чупи огради. Та затова си позволих да заговоря Стела, докато обслужваше клиенти; носех се по инерция от пътя и моля за снизхождение.
Наредих се аз послушно на опашката в очакване на реда си, а мъжът и особено дамата пред мен започнаха да избират. Един хубав калкан си взеха, осолен паламуд, пък попитаха и за скорпида. Дайте ми от тази – каза властно дамата, – Един килограм. Сложи й Стела рибата, две трети от съдържанието на касата. Така и за последния щеше да има два тигана. Докато се разиграваше това, в магазина влязоха още двама местни, но като разбраха от Стела, че карагьозът свършил, бързо си тръгнаха.
Дамата междувременно поиска от продавачката: „Сложете, сложете още!“ Мъжът потвърди: „Тази е хубава пържена.“ Стела им сложи още няколко риби, дамата настоя за още. Накрая повелителката на каварненския рибен магазин обра по-големите скорпиди, завърза торбичката и я сложи на кантара. После се обърна отново към мен: „Това, което виждаш хванаха за последно, затваряме за годината, за празниците“.
Отчаяно си опитах късмета: „Сто километра пътувах днес дотука, вчера от София за насам тръгнах, няма ли поне да се намери карагьоз в Българево?“ Дамата със скорпида контрира: „И ние, и ние пътувахме много километри и тръгнахме от София“.
Не, каза Стела, това е. И докато взимаше парите на елегантната двойка, грабна от касетката на плота един хубав калкан, над две кила, цената изгодна, излезе ми 55 лева. Скорпидчетата, които бяха останали в другата касетка, пет-шест рибета, сложи в бяла торбичка и каза с усмивка: „Това ти е подарък!“ После взе друга торбичка и сложи по шепа попчета и еврейки, едно кефалче даже имаше за разкош. „За чорбата, заедно с главата на калкана!“ Победен, възразих: „Как ще го транжирам?!“ – „Ти ще се справиш“, засмя се Стела.
Излизам от магазина с попарени криле, а онези двамата победоносно се шматкат из сергиите на пазара и хвърлят погледи. Ама нали съм тукашен, от Добрич, аз се смях последен. Отидох на другото място, на рибната борса. Калканът им не беше толкова пресен като при Стела, но скорпидите бяха доста по-едри и на същата цена. Взех и три прилични лефера – е, не бяха хванати вчера, но хващаха окото.
Когато после разказвах тази история при печенето на лефера, се разчувствах: „Е не трябваше ли онази жена да погледне назад и да каже на другия клиент – вие ще искате ли от тази риба, да ви оставя и на вас малко? Аз например така щях да направя. И баща ми също щеше така да направи, и местните така щяха да направят, и всеки щеше така да направи. Но не и описаната двойка, която си държеше на правата. „Дойдохме първи, имаме право да вземем всичко.“
Нали сега в България се говори за данъци и бюджет, тази случка ми се стори в тон с дискусията. Уредилите се по-рано искат да плащат най-ниските данъци, защото са по-бързи, съобразителни и умни. Останалите, които носят тежестта на данъчната система, не са задължително по-учтиви: виж ги, нямат никакви маниери. Но въпреки това те повече мислят за другите, за общуването, за правилата на пазара. А нашите бързи и добре облечени герои си държат на техните собствени права и въобще не ги интересува дали техните собствени права няма да засегнат чуждите права.
Към „правото“ на по-ниски данъци малка група бързи умници иска да закачи и правото на привилегирован достъп до публични средства. Те са по-важни от другите, затова и другите трябва да плащат повече от тях, а и на самите тях да им плащат. Не хората от пазара, които си говорят, помагат и си правят услуги и подаръци, а онези със скорпидите искат нисък плосък данък и таван на осигурителните вноски. Елегантните хора си знаят интереса; тях не ги вълнува, че ще ощетят човека, който стои зад тях в обществото на пазара.
Споделете статията: