Нищетата на богата България

България най-сетне влезе в групата на богатите страни! – гръмнаха родните медии в началото на юли 2024 г. Показателят за брутния национален доход на глава от населението, изчислен според метода „Атлас“ на Световната банка, в края на 2023 г. е преминал прага от 14 005 долара, което означава, че страната вече спада към най-високата от четирите подоходни групи в света.

Тази новина далеч не е национален триумф, ако бъде анализирана в детайли. На първо място трябва да отбележим, че групата на страните с високи доходи, според класификацията на Световната банка, е силно разнородна. Заедно с България, през 2024 г. за богати страни бяха обявени също и Руската федерация и Палау.

Определянето на Палау като страна с „високи доходи“ е показателно за качеството на въпросната категоризация. Тази тихоокеанска държава с население 17 хил. души има два основни източника на приходи: международни помощи и туризъм, останалото е самозадоволяващо се селско стопанство (кокосови орехи и банани). Международните помощи се обясняват с разполагането на военноморски бази на САЩ на стратегическия архипелаг. Уикипедия е лаконична: „Около 30% от работещите са наети от правителството. Една от основните задачи на правителството е да администрира външните помощи“.

Да продължим още малко с Палау, на архипелага има една болница и нито един зъболекар. Правителството е силно задлъжняло и ако не беше ежегодната финансова помощ на САЩ от около 25% от БВП, отдавна да е фалирало. По данни на МВФ, дефицитът по текущата сметка на страната надхвърля 200 милиона долара, при БВП от по-малко от 250 млн. долара. Туризмът, единственият конкурентоспособен сектор, е в дълбок упадък.

След като Палау, както и Науру, са определени като „страни с високи доходи“, България надали трябва да се радва само от факта, че за нея казват същото.

Освен това членството в клуба на богатите не е пожизнено. Руската федерация между 2012 и 2014 г. беше записана като „богата“, после бе понижена в страна със „средно високи доходи“ – но през последната година руската диктатура отново е станала „богата“. Същото се случи и с Румъния: северната ни съседка бе обявена за богата още през 2019 г., в пандемията се смъкна едно стъпало надолу, после възвърна позиции.

Но най-важната забележка към метода на Световната банка е, че той използва мярката „на глава от населението“, което има две решителни следствия. Първо, не се отчита факторът неравенство. Второ, резултатите се влияят положително при евентуално бедствено намаляване на броя на населението на дадена страна.

Първо да обсъдим неравенството. По данни на Националния статистически институт, поне 2/3 от българите получават доход, по-нисък от средноаритметичния. Принципът е следният: ако икономиката се състои от двама души и единият печели 1000 лв., а другият 10 000 лв., средният доход ще е 5500 лв. – но за човека с доход от 1000 лв. средният доход ще е недостижим. Същото важи за метода, използван от Световната банка.

Долната графика ясно показва това: средният паричен доход в България е почти равен на дохода, определящ границата на седмия децил (70% от населението).

С други думи, почти 70% от населението на България получават доходи, по-ниски от средните. Може ли тогава да кажем, че за 30% от населението България действително се е превърнала в богата страна, но за почти 70% от населението тя си остава държава със средно високи, а и със средно ниски доходи?

Втората слабост на метода се крие в знаменателя. Между 2013 и 2023 г. – годината, която Световната банка ни обяви за богати – населението на страната по данни на НСИ е намаляло с 800 хиляди души. Ако постигнатият през 2023 г. БВП беше разпределен между същото население, което живееше в България към 2013 г., показателят щеше да е с над 11% по-нисък от сегашния – и съответно нямаше да се числим към страните с високи доходи. Но пък щяхме да сме по-многолюдни и вероятно по-жизнени като нация.

Особено показателна е годината 2022, когато населението на България беше преизчислено заради проведеното предходната година преброяване и бе записана годишна промяна от минус 5.7% – все едно през страната ни е преминала кръвопролитна война или епидемия, в пъти по-страшна от коронавируса. Струва си да напомним, че в двете Балкански войни 1912-13 г., оставили неизличима травма върху българския дух, страната се прости с 6.77% от мъжкото население в трудоспособна възраст – а отбелязаният през 2022 г. спад от -5.72% е дори още по-голям, защото касае и мъжете, и жените.

Но това, което е бедствие за реалната икономика, може да се окаже триумф за икономиката на хартия. През въпросната 2022 г. БВП на човек от населението подскочи с внушителните 10.2%. Човек, който не е икономист – и то специален вид икономист – трудно може да се зарадва на подобно „постижение“.

При положение, че икономиката се прави от хора, как България успява да постига ръст на БВП, докато населението се топи като снежна топка в летен ден? Значителна част от икономиката на България днес се състои от производства, които не зависят от вътрешното потребление, пък и изобщо от вътрешни фактори. Добивът на благородни и цветни метали – на стойност 2.5-3 милиарда лева годишно, си тече, независимо дали на власт са ДПС, БСП или ГЕРБ. Същото касае и износа на зърно и слънчогледово семе, на обща стойност 3.2 милиарда долара за 2022 г.: машинизираното аграрно производство позволява тези внушителни суми от експорт да се постигат с малко човешки труд.

Голямата част от машиностроенето на България представлява свързани производства по чуждестранни вериги за доставки, при които също е минимизиран човешкият фактор. Работодателите усилено лобират – и засега налагат интересите си – за внос на евтина работна ръка за нуждите на туризма и други сектори. Така може да се окаже, че БВП (или използваният от Световната банка показател брутен национален доход) на човек от населението ще расте, докато населението на България се топи и затъпява, а транспортната, бизнес и социална инфраструктурата се разпада, или продължава да отсъства.

Разбира се, в подобна провалена страна БВП ще расте само до един момент. А после, в страна с демографски и политически вакуум в един пренаселен и все по-агресивен свят, ще последва крах, вероятно не само икономически.

Повдигнатите тук въпроси са сериозни и те показват, че икономиката не е механичен сбор от пари и стоки, а жив организъм. Да оставим настрана това, че влизането на България в категорията на „богатите“ на практика означава по-малко международна помощ от донори и институции, както и вероятно по-високи разценки на експертите от Световната банка по консултантски договори към българското правителство. От получател на помощи, България сама ще трябва да отделя ресурси в помощ на най-бедните страни.

По-важно е, че България, независимо в каква подоходна категория се причислява, не притежава самосъзнанието на богата, на развита страна. България психически е затънала в нищета. Очевидно перспективни и правилни неща не се правят, защото „сме бедни“. Не се търсят иновации, по-добра организация, мащабни проекти в името на по-доброто бъдеще. Ние сме „бедни“ и това ни е изгодно. Изгодно за бизнеса, защото така може да оправдае по-ниска цена на труда. За политиците, защото претенциите към тях са по-ниски. За онези 30% от населението с доходи над средните, защото така изпъкват в обществото. Изгодно е уж за всички, защото данъците се държат ниски – как иначе, нали сме „бедна страна“?

Единствените, за които състоянието на хронична психологическа бедност на България е неприемливо, са тези, които мислят за бъдещето. Бедността отнема не само население, но и интелект. Тя е отлична почва и за национален нихилизъм, и за агресивен национализъм.

Поуката от фалшивите високи доходи, които Световната банка уж откри в България, е, че механичното натрупване на богатства и концентрирането им в малко на брой ръце не е разумен път на национално развитие. За да бъде богата една страна, не е достатъчно в малко банкови сметки да се крият много богатства. Страната трябва да разполага с качествени обществени услуги: образование, здравеопазване, правосъдие, сигурност. Тя трябва да ограничи неравенството с подходяща данъчна система. Да заздрави икономиката със собствена индустриална политика.

Противното – да получаваш пари от външни донори заради геостратегическото си положение и да оставиш неравенството да раздере тъканта на обществото – няма да направи една страна богата, независимо колко високи са средните доходи на човек от населението. Забогатяването на една страна е нещо различно от натрупването на индивидуални богатства: то не се случва автоматично, а трябва да се организира.

На снимката: центърът на град Добрич по време на поредния “ремонт”. Юни 2024 г.