От Божин Трайков
В психоаналитичната теория на Жак Лакан, вината е вътрешно чувство, а срамът идва в резултат на реакция отвън. За Лакан срамът винаги е свързан с взора на другия, взор, който виновният тълкува като укорителен. Известен е примерът му с малкото момче, което наднича през ключалката на вратата и само тогава, когато то осъзнава, че някой го наблюдава, започва да чувства срам.
Можем ли да направим връзката между срам и идеологически афект? Да речем, че преобладаващото обяснение на съветското минало за България е един срамен разказ за най-големия сателит на СССР. В този разказ се открояват две сюжетни линии. Първата е за покорството на българите, където доминира упрекът, че България не е имала своята революция, както в Унгария, Чехословакия и Полша. Напълно покорният народ, според този разказ, носи срама за раболепието си. Любима тема на този сюжет е историята за 16-та република на СССР.
Втората линия е отново по оста срам: българите са поробени от една предателска върхушка, която е наложила властта си насилствено и без подкрепата на народа. Непокорните – горяните – са избити.
Абсурдно е горяните да се изкарват като първа анти-комунистическа революция в Европа. Въпреки всички напъни да се вкара в рамките на анти-комунизма, горянството е общо наименование на стихиен бунт срещу практики на съветизация, основно колективизация на земята. В него има както земеделци, така и анархисти, бивши партизани, монархистки офицери и ВМРО-исти на Ванче Михайлов, от което се разбира, че горяните са пъстра смесица от политически групи, които в много случаи са идеологически врагове.
Така че няма как да се съгласим с главния изследовател на горянството Диню Шарланов, който твърди, че горянството е едва ли не революция за връщане към европейските ценности на капитализма! Това означава анархисти и партизани да се борят за връщане на режим, който те не се колебаят да определят като фашистки. Горянството е реакция срещу управлението на БКП, възприето като налагане на чужда власт, но е съмнително да е мислено като анти-комунистическа революция.
Така идеологически означаемото – робство – измества вектора си от Турско към Съветско/Руско. И двете сюжетни линии мобилизират срама като идеологически афект, а оттам демобилизират политическо участие на мнозинството. Неслучайно разказвачите на това минало са обременени с него – колкото по-голям отрицателят, толкова по нагоре е бил в политико-идеологическата йерархия на миналото, което отрича. Нима е спекулация, че вменяването на срам от комунизма е механизъм за политическо демобилизиране? Тоест, антикомунизмът е анти-демократичен (демокрация е пряко участие на мнозинството в управленските решения).
Защо България трябва да се срамува от своето съветското минало? Тук стигаме до това, което Лакан нарича поглед на Големия Друг или Символния ред. Субектът или в случая нацията се идентифицира символично чрез ГД (Западна Европа) – тя трябва да чувства срам към Европа, поради исторически конструирани бинарни опозиции между Изток и Запад: нецивилизован / цивилизован, варварски / граждански, колективно / индивидуално.
Въз основа на тези противопоставяния, които работят много преди края на Студената война и имат своето начало по време на колонизирането на континенти, но са лишени от силно идеологическо влияние по време на нея (в смисъл, че те не биха могли да повлияят на политиката преди 1989 г.), заради баланса на силите, в рамките на неолибералната хегемония се появи нов Голям Друг или Брат (САЩ и ЕС като наместник), който определи България във „варварския“ лагер. Тя трябваше да се срамува от своето „анти-модерно“ и „варварско“ минало. И има свои разказвачи, които 30 години ни напомнят за това.
Въпросът за вината е много интересен, защото Ницше свързва вина с дълг. И Жижек наскоро писа, че целта на финансовия дълг не е той да се изплати, а да внуши чувство за вина, с други думи, че това е политически механизъм за контрол и власт. Той действа като садистично Суперего, което налага невъзможни искания, т.е. политиките на остеритет. Но начинът, по който гърците реагираха на тяхната задлъжнялост показва, че те нямат вина. Те имат точно обратна реакция на България, която е под диктата на неолиберален остеритет в продължение на 30 години и е в пъти по-лошо положение от Гърция дори и сега. Това е доста интересно. Защо е тази разлика? Гърция е в непосредствена близост до България.
Другият въпрос, който трябва да бъде разгледан, е съветското наследство в България и левите движения в Гърция, които са извън съветски контрол.
Все пак трябва да се обърнем и към културата на вина в Съветския съюз, която придобива особена форма в сталинистките процеси – чувството на вина до доказване на противното, което остава и в пост-сталинисткия период. Но точно тук по сталинистки тертип се насажда комунистическа вина от бивши апаратчици, които явно не се чувстват виновни за собствените си облаги и позиции навремето и сега търсят същите в нови условия. Именно това налага възпроизводство на анти-комунистическите разкази от разказвачи, свикнали да служат на властови елити.
Споделете статията: