Какви са целите и задачите на т.нар. институционален пиар?
Вече стана ясно, че публичното порицание на Бетина Жотева, отправила недопустими заплахи към журналист в отговор на неудобен въпрос, няма да доведе до незабавната й оставка от Съвета за електронни медии. Какво пък, като не я е срам – да остане, не е толкова важна. Проблемът не е персонален, а системен и изисква системен отговор.
Имам честта да съм приятел на засегнатата от Жотева Къдринка Къдринова. По времето, когато с Къри работехме заедно в сп. „Тема, Жотева прояви вербална агресия и към мен, след задаване на неудобен въпрос по телефона. Не разполагам със запис, но няколко журналисти в редакцията биха могли да потвърдят за телефонния ми разговор с Жотева и за изумлението, настъпило след него.
Историята е следната: при управлението на финансовия министър Симеон Дянков бяха направени фискални грешки, а трябваше да се тегли държавен дълг. Отношението на обществото към Дянковите мероприятия като цяло беше негативно. Жотева стана директор „Връзки с обществеността“ във финансовото министерство, за да „полира имиджа“ му. Предишната й работа беше първи медиен секретар на постоянното ни представителство в Брюксел.
Появи се тогава известие от Министерството на финансите за няколко статии, публикувани по едно и също време от западни медии, които хвалеха финансовите показатели на страната и в частност политиките на финансовия министър. Те бяха подозрителни и затова потърсих Жотева по телефона, за да я попитам: кой е писал тези статии и каква е била цената на публикуването им?
В течение на 5 години ежедневно и многочасово превеждах и адаптирах международни финансови новини. Придобих усет за стила на различните финансови медии, включително на агенция „Блумбърг“ – стил критичен, практичен и енергичен.
Въпросните позитивни статии за България бяха написани по различен начин. Касаеха показатели, които се съотнасяха с други показатели и предишни периоди. Сякаш превод на комюнике, а не типичните истории от реалния бизнес.
Потърсих и не открих в новинарския поток въпросната статия за България. До нея се стигаше само през линк, даден от Министерството на финансите. Материалът не се индексираше и от търсачните машини. Даден бе сходен линк към материал в See News, ако не ме лъже паметта.
„Пиар зоната“ на големите сайтове нерядко се използва от корпоративния свят. Не е задължително лошо, ако си плащаш, за да публикуваш в частни медии информация за своите успехи – стига така да не оправдаваш държавни политики, свързани с преразпределяне на богатство.
Дали и колко е платено в случая е по-маловажният от двата въпроса. Българските медии тогава групово отразиха „позитивната оценка на западните медии“ за спорните мерки на финансовия министър Дянков. Сложиха фалшив бандерол за решения, ощетили много работещи и уязвими хора в България.
Обадих се на нужния номер и Жотева прие разговора. След първоначални приветствия и похвали й зададох Въпросите: „Кой е написал тези новини? И колко платихте за тях?“
Последва много кратка пауза, след което крясък и вик на нещо от рода: Абе ти на кого се обаждаш, бе! Какво си мислиш, ти знаеш ли какво мога да те направя, бе! Къде се вреш, бе! Това са големи работи, да не са като за вас! Мислиш, така може да се мине там, ти знаеш ли какъв опит и връзки се изискват, за да се появи такова нещо за България там, бе, тука…
Какво точно ми каза тогава Бетина Жотева ще остане тайна и за мен самия. Но почувствах надвиснала заплаха, като в серията на „Междузвездни войни“. Държейки телефона по-далеч от ухото, опитах се да съм оригинален: „Ама искам само да ви похваля!“, и бях изключен.
Нямам запис на самия разговор, наистина, но на работния диск си направих специална директория, посветена на Бетина Жотева. В нея пазех три линка, следи все ще са останали. После забравих за случката, повдигам въпроса в солидарност с Къри.
Изблиците на Жотева при журналистически въпроси са недопустими за човек на публичен, при това свързан с медии пост. Те са симптом на нещо повече от собственото й възпитание и поведение. Те рисуват начина, по който пиарът вижда ролята си в българското държавно управление.
Някои хора на публични постове са си повярвали, че са недосегаеми. Че имат лични привилегии и могат да раздават присъди в сферата на най-важно суверенно право – информираност за държавното управление.
Съпругата на бившия премиер Сергей Станишев повлече крак: била е директор на няколко пиар агенции, печелили обществени поръчки за публичност на оперативни програми. И преди правителството Орешарски за „Моника“ се говореше, че управлява страната от името на мъжа си.
Който и да е управлявал вместо Орешарски, пиарите тогава имаха голяма тежест. По него време Жотева стана говорител на Външно министерство и слезе от радара. Но си спомням интервю в Министерството на земеделието: министърът – висок авторитетен професор, още по-висок на ръст младият му пиар. Първо ни осведоми кои въпроси са допустими за задаване, после, по време на разговора, властно нареждаше на министъра как да стои за снимки и какво да отговаря.
Стана ми тъжно за професорската мантия тогава, но друго изпитах след досег с институционалния пиар – от коя точно институция не разбрах, при интервю с Агенцията по безопасност на храните. Без много замисляне задавах на директора й въпроси, предназначени за добри отговори – материалът влизаше в графата „благоприятен“.
Текстът, който после подготвих за публикуване, е бил представен за съгласуване на компетентния пиар орган, дочух нещо като „Поли“. Върнаха ми версия, нашарена с червено, като малкото смислени неща в думите на директора бяха изрязани. Бих го преглътнал, да си носят срама, но освен всичко в интервюто беше включен и въпрос, който не съм задавал.
Станах и тръгнах към отдел „Реклама“, за да подам заявление за напускане. Бързо се оправиха нещата тогава, само жалко, че за толкова маловажен материал се запънах. Нямаше смисъл да се реабилитират беззъбите ми опити за журналистика в наситена пиар атмосфера.
При Борисов 2 функцията на пиара се промени. От шеф в сянка пиарът стана техническо лице, тъй като министрите в правителството иззеха неговите функции. Министрите явно са обучавани да градят публичен образ, да говорят и да се държат като медийни герои. Служителите за връзки с медиите сега само им уреждат срещите с журналисти. Снимат и записват звездите, понякога им подготвят записки. И разпращат прессъобщения.
Изпълнен съм с уважение към малкото съвестни пиари на публични структури, които помагат на журналистите да напишат материалите си, докато ловко сърфират по блъскащите се вълни на конюнктурата. Не за тях са критиките ми, а за плодовете на системата, която обезсмисля почтените и находчиви връзки с обществеността и назначава на ръководни постове неподходящи хора с връзки.
Корпорацията „Българска държава“ не е направила баш-пиарите по-малко значими, напротив. Осъществен е институционален гамбит: тяхната функция вече е мениджърска и невидима. Те пишат програмите, министрите играят роли в тях. Оперативните пиари посредничат на звездите да изгреят върху предварително предразположените медии.
Държавната и местната власт разпределят значителни средства за публичност, които са съществен, ако не основен източник на приходи за много медии. Така властта неизбежно влияе на гледната точка на медиите. А медиите от своя страна, освен че се потят да осигуряват комфорт на държавните органи, също и предприемат собствени инициативи, за да си гарантират щедростта на държавата.
Хранителният кръговрат медии – държава е сериозен въпрос. В корпоративния свят принципът на изгодата допуска моделиране на отношението и възприятието на „публиките“. Само че в сферата на държавното управление функцията и мястото на „пиарите“ и на „приятелските медии“ са проблематични.
Да моделираш отношението на обществото относно дейността и резултатите на един орган, който трябва да служи на обществото – е като да водиш някого за носа, да ръководиш стадо овце.
Медиите са ръчката на властта в държавната корпорация. Корпорация от лидерски тип когато стане дума за публичност. Корпорация безлична и абстрактна, когато стане дума за отговорност.
Жалко, че няма конкретно лице, което да избухне при следните въпроси:
С какво съдържателно занимание оправдават заплатите си пиарите в институциите? Каква е тяхната публична мисия, функции и задачи?
Какви са съвкупните разходи за пиар на отделните власти в държавата?
Какви са стандартите за добри резултати в държавния пиар? Как са уредени нормативно? Кой координира и кой контролира пиар дейностите на различните власти?
Как да се гарантира обществения интерес от работата на обществените радио и телевизия?
Как се оценява дейността на Съвета за електронни медии? Нужен ли е такъв?
Как са уредени отношенията между публична власт и частни медии в България?
На какъв принцип поддържат отношения с частни и обществени медии съдилищата, прокуратурата, президентството, парламентът, министерствата, комисиите, агенциите?
Как общуват с частни медии квази-държавните структури (народна банка, европейски фондове, енергийни фирми, държавни музеи, горски предприятия, железници, академии и така нататък)?
Как политическите партии проникват в обществените медии?
Кой иска да спира информацията?
Защото в момента в България тече процес за ограничаване на публичния достъп до важни за обществото данни. Променят се правила за достъп до регистри, изчезват онлайн бази данни, прозрачността като цяло намалява.
Нужна е нова регулация на отношенията между власти и медии в България. Единен обществен информационен и медиен център би намалил разходите „за пиар“, ограничил сенчестата власт и улеснил достъпа до информация.
Освен ако това не е най-бързият път към Оруеловото Министерство на истината.
На снимката: Beatriz Gonzales, Colombia. Interior Decoration. 1981. Tate Modern, London
Споделете статията: