Общуването между хората е най-ценният ресурс на градовете
Докато вървях по странична улица в квартал на Барселона, погледът ми спря на голям и шарен надпис върху калкан: „Освободената зеленчукова градина“. Бяха нарисувани моркови, патладжани и нещо средно между човешко сърце и карфиол. Загледах се и видях, че пространството между два жилищни блока е оградено с висока телена ограда, а вътре наредени лехи зеленчуци. Няколко души превили гръб над земята.
След кратко колебание влязох вътре и заговорих работещите хора. Това явно беше една от прочутите квартални градини на Барселона, исках да разбера как тя е уредена, как се взимат решенията, как гледа на нея общината, помагат ли съседите. Поговорих с градинарите и въпреки моя лош испански разбрах от тях следното:
Градината изниква върху общински терен. Преди година хората от квартала го „окупирали“, без да търсят разрешение. Ядрото на организацията се състои от 8-10 души, по-широкият кръг наброява до 40 души, все хора от квартала. Толкова се събират понякога на ежемесечните събрания, на които се взимат решенията по отношение на градината. Какво да се засее, как да се разпредели продукцията, откъде да се вземат пари за разсад, семена, градинска техника и т.н.
Помолиха ме да не фотографирам лицата им, тъй като начинанието им не било съвсем легитимно. Но можех свободно да се разходя из кварталната градинка и да се възхитя на лехите с лук, боб, домати, тиквички и т.н. С крачки измерих участъка: 1 декар, 40 на 25 метра. Там в момента работеха четирима души, после към тях се присъедини още един възрастен мъж. Спретнато облечен – може би се връщаше от работа, поздрави другите, взе кирка в ръце, запретна ръкави и с видимо удоволствие заблъска земята.
Разбрах, че продукцията, която се отглежда в тази градина не се продава. Който работи, взима някакъв дял. Имало случаи, когато хората били съпричастни, но нямали време сами да работят и просто помагали с нещо, със семена например. Тези съмишленици също имали право да вземат от реколтата.
На въпроса дали бедните хора в квартала също получават зеленчуци, не получих утвърдителен отговор. Младеж на около 20 години изтъкна: градината действително дава продукция, но за нас най-важен е взаимният обмен (intercambio). Да правим нещо заедно, да общуваме, понякога да се веселим. Разпределянето на продукцията служи главно за това.
По-възрастен мъж, явно неформалният лидер, ми разказа, че начинанието е изцяло квартално. Много от съседите го одобрявали, други минавали и гледали с лошо око, но досега Освободената градинка е нямала проблеми. Включително от общината. Някои хора идвали с деца, на по 8-9 години, и им показвали как се сади и полива. Тоест градината имала и възпитателна функция.
Шеф градината няма. Организирана е изцяло на доброволни начала, с хоризонтални отношения, като всички решения се взимат на месечното събрание. Това събрание става повод и за „фиеста“. Видях сковани от груби дъски пейки и маси, както и симпатична беседка, заобиколена от цветни храсти и няколко млади бадемови и смокинови дръвчета. Освен тези неща и лехите, в градината има и барачка за инструментите и голям компостер. Върху надвисналите калкани на съседните блокове са изрисувани тематични графити.
В момента на моето посещение градинарите преравяха пръстта и вадеха от нея дребни камъни. Реших да не ги отвличам повече от заниманието им и им пожелах успех. От външната страна на оградата бяха закачени кутии с безплатни позиви и листовки. Видях, че минувачите най-често се усмихваха, като гледаха към Освободената градина – сред тях и младо българско семейство с детска количка.
Два дни по-късно попаднах на още една градска зеленчукова градина – този път в централната част на града, на хвърлей от Триумфалната арка. По-малка, оградена с дъсчена ограда, тя се гушеше между палмите на заобграден от стари къщи площад. Край тази градина беше срещата ми с Филка Секулова, доктор по екологична икономика в Автономния университет на Барселона. Филка изследва общностните инициативи в сферата на устойчивостта и има преки наблюдения върху процеса на кварталните градини в Барселона.
По думите й, в момента в Барселона има около 50 квартални градини. Част от тях са окупирани от местните, но други са организирани с позволение, понякога и с подкрепа от общината. В този процес ключов се оказва изборът през 2015 г. на Ада Колау за кмет. Колау е опитен гражаднски активист, бивш говорител на Движението на засегнатите от ипотеки. Това я прави отворена за авангардни идеи като въвеждане на алтернативна градска валута и безусловен базов доход. Също и на „бума на кварталните градини“ тя гледа с добро око.
Филка потвърди впечатленията ми: „Не продукцията, а социалният контакт е водещ при организирането на тези градини“. Хората ги правят, тъй като търсят връзка със земята, но освен това за тях те са начин за намеса в политическия процес, в управлението на града. Окупирането на градина олицетворява суверенитета на гражданите, то е практическо приложение на гръмките думи, че властта произлиза от народа. Кой, ако не гражданите, трябва да решава как да се използва публичното пространство?
Възходът на градските зеленчукови градини има още едно обяснение и то е опитът за противопоставяне на туристическия натиск. През 2016 г. град Барселона е посетен от 32 млн. туристи. Този огромен интерес вдига цените на имотите и прави закупуването на жилище недостъпно за местните хора. В хилядите заведения и препускащите насам-натам разноцветни тълпи се губи романтичният и величествен облик на града. Не е странно, че кварталният вестник, който се раздаваше безплатно в Освободената градина, на първата си страница остро критикува „туристификацията“ на Барселона.
Градските зеленчукови градини не са ново явление. През Първата и Втората световни войни в САЩ, Великобритания, Германия и на други места са повсеместни т.нар. „градини на победата“. Тяхната цел е патриотична – да се помогне за изхранването на градското население и така да се освободят ресурси, които да се впрегнат във войната. В САЩ през 1944 г. гражданите в собствени градини отглеждат приблизително толкова зеленчуци, колкото е продукцията на големите компании – факт, приеман доста негативно от аграрния бизнес.
Жителите на центрове като Париж и Виена от десетилетия се борят с обезчовечаването на градската среда и садят домати и пипер на най-неочаквани места. Също и в София тук-там никнат зеленчукови ъгълчета. През последните 4-5 години тази по-рано странна практика набира скорост в цял свят и Барселона е в челните редици.
Силата на градския градинарски импулс е в неговата многозначност: производство на свежи храни, досег със земята, образование и възпитание на децата, протест срещу силата на капитала, предявяване на претенции за граждански права, общуване, обмяна, сдружаване.
