Реката

Някога, много отдавна, живееше в най-високата част на планината едно езерце. Водите му бяха бистри, студени, сладки, в тях нощем се оглеждаха високите звезди от тъмносиньото небе и спореха коя е най-красива. А денем до езерцето се спускаше стадо диви кози, които пиеха от водите му, цопаха с копитца по брега му, езерцето го беше гъдел и когато се смееше, повърхността му се набраздяваше от ситни къдрави вълнички.

Но езерцето не беше щастливо – или поне така си мислеше. То дълго и мрачно разсъждаваше за живота си.

„Колко съм бистро! Водата ми може да лекува тридесет и три болести, а стоя затворено тук, горе, където човешко око не ме вижда. Каква ползва от всичката ми хубост и сила!? Аз искам да правя света по-щастлив. Да минавам през градините, в които хората отглеждат зеленчуци, да взимат от водата ми и да напояват с нея изсъхналата пръст. Искам да ме пият, да се къпят, да плуват в мен – а не както сега: стоя си тук нависоко и само някоя коза или заблуден турист ми обръщат внимание“.

Дълго, дълго се оплакваше така езерцето и накрая думите му натежаха на високата канара, изправила се до брега му – там, където бликаше мъничко изворче и неговите невидими, тихи сълзи опресняваха езерната вода. Канарата проговори и от склоновете й се посипаха дребни камъчета, а птиците замлъкнаха:

„Езерце, о, езерце, стоим един до друг от векове. Ти си красиво, защото си високо. Ти будиш любов в сърцата на хората, които успяват да се изкачат до теб. Поиш градините на техните добри мисли и лекуваш умората им, натрупана в равнината. Езерце, о, езерце, ти си ценно и полезно, защото не си за всеки. Откажи се от своите мрачни мисли, усмихни се, зарадвай се, защото от мъка водата ти ще се вгорчи!“

Но езерото не се вслуша в гласа на канарата. „Аз съм безценно – а се погубвам тук горе, невидяно, неоценено, безполезно“. Тогава могъщата канара въздъхна и се помести леко встрани. От създалия се процеп водите на извора бликнаха по-силни и се устремиха надолу по склона, увличайки и езерото със себе си. „Най-сетне! – каза си то. Поемам да служа на хората. Сбогом, канара, и благодаря ти!“ Но голямата сива скала не го чу, защото водите вече се бяха спуснали надалеч.

Реката, която някога беше езеро, течеше между камъните, играеше си със сламките, надничаше в дупките на малките животинки и се смееше. „Най-сетне на път! Колко красив бил белият свят!“ 

Но ето че рукналата планинска вода стигна до дерето, в което течеше по-голям поток и се вля в него. „Здравей, о, здравей!“ – каза тя, но потокът нямаше време да й обърне внимание, той бързаше по своя път надолу. И езерцето замлъкна и се затича заедно с непознатите, чужди води. Препускаха покрай брегове, обрасли с борове, скачаха между камъните, блъскаха се, пенеха се, бившето езеро се размъти.

„Нищо! – успокояваше се то. Веднъж да стигнем на равното и пак ще се избистря. Пък и какво значение има – нали съм поело да служа?“

Покрай бреговете започнаха да се мяркат постройки. Тук-там дърветата встрани бяха изсечени, бяха вдигнати и бетонни стени, за да не наводнява планинската вода през пролетта хорските зеленчукови градини. Това направи лошо впечатление на езерцето, но само го разсея миг преди истинския ужас, който го очакваше. Изведнъж пред него зейнаха широки метални тръби с черен мрак в отворите, на входа им решетка – да спира камъните и клоните, които потокът може да носи със себе си. Опита езерцето да отскочи встрани, но къде ти – големите води го увлякоха и то трябваше да се спусне с тях в тръбата. Решетките прерязаха тъканта на реката, утробата на тръбата – черна, ледена, миризлива, се виеше и виеше сякаш безспир, докато накрая отгоре пак се показа синьото небе – но само за миг, преди потокът да се хвърли върху въртящите се перки на малка планинска електроцентрала.

Те срязаха, разбъркаха, размътиха, разцепиха водата, и езерото, станало поток, загуби съзнание. А когато се опомни, течеше вече бавно покрай обрасли с дрян и леска брегове. По повърхността плаваше пяна от мехурчета. Реката се почувства някак мазно. „Значи това било да служиш на хората… Ужасно е!“ – каза си тя, но и малко се зарадва на болката, която пронизваше невидимото й тяло – все пак, вече бе станала голяма, беше се жертвала. Тя беше герой.

А после още едни тръби и електроцентрала, и още една, по-голяма. Някъде отляво се вляха калните води на чужд поток. Те сякаш миришеха на козите, които някогашното планинско езеро поеше – но далеч по-остро, неприятно. Потокът идваше от долина, в която се беше разпростряло голямо село с много крави и овце в оборите. Водите му миришеха също и на огън и носеха малки черни частици въглен.

Реката излезе от планината и потече из равното. Покрай бреговете бяха вдигнати високи насипи и тя не можеше да види какво се случва наоколо. Нямаше вече завои и подскоци – трябваше да тече право напред в своето корито. Реката повярва, че най-лошото я е отминало и опита да се събере. „Още съм жива, още имам душа – мислеше си тя. Но къде отивам? Скоро ли ще се появят градините, които ще напоя с чистите си води? Макар че те сякаш вече не са съвсем чисти…“

Така реката стигна до по-голямо градче. Насипите покрай речното корито се смениха с каменни стени. Тук-там встрани се бяха наредили рибари и мятаха упорито въдиците си във водата. „Няма, няма риби тук, идете нагоре, над тръбите“ – искаше да им каже реката, но не остана време, защото пред нея се изправи мост, стъпил с дебел крак в средата на речното корито, извил се като дъга от единия до другия бряг. „Все пак съм важна, все пак хората ценят услугите, които им оказах“ – каза си реката и отърси умората и мръсотията от себе си, докато гордо минаваше под моста.

Но после… В края на града, встрани, се мярнаха други тръби и от тях в реката се вля – няма да казвам какво. И още един град, и още тръби, и отново и отново: хората изсипваха в реката отпадъците от своя живот. Почти нищо не остана от душата на планинското езеро и тогава то разбра какво е щастие – щастие беше презряното от него съществуване там далеч горе, в услуга на най-близките си и в мечти за непостижимото бъдеще.

„Кураж, сестро! – извика й едно корабче от дървесна кора и с мачта от листо на репей, набучена на клонче. – Кураж, не е далеч морето!“

„Морето? – учуди се реката. Какво е море?“ „Нима не знаеш?“ – завъртя се около себе си корабчето в бавен водовъртеж по мътните води. „Морето е голямата вода. То е целта на всички реки. Стигнеш ли веднъж до морето, ти си изпълнила задачата си“.

И реката преглътна мъката си, събра около себе си оставащите капчици езерна вода – една тук, друга там, пусна невидимите нишки на сърцето си и прошепна: „Дръжте се, мои мили! Само веднъж да стигнем морето!“ 

Равнината, през която реката течеше, беше гореща, а бреговете й – безплодни и солени. Бавно се мъкнеха водите през нея. Току встрани изникваше село, или град се разстилаше покрай двата бряга. Всички хвърляха в реката отпадъците си – ферми, заводи, тоалетни, сапунена вода от прането, измити бъчви от вино, тръбите на фабриката, произвеждаща пластмасови играчки, бълвочът от мината, добиваща сребърни руди. Мръсно, мръсно. Отдавна жабунякът не правеше впечатление на реката – тинята, все пак, беше жива. А отровите, които хората изсипваха в нея, мразеха живота и носеха само смърт.

„Далеч ли е морето?“ – питаше реката жабите, наклякали по солените й брегове. „Квак!“ – отвръщаха й те, или може би въобще не я чуваха, защото как да различиш бивше планинско езеро в мътни води, влачещи се в миризливо корито?

Ето че полъхна ветрец в нажежената солена равнина. Чу се остър крясък. Земята стана още по-равна и реката вече се движеше само по инерция, едва забележимо. Разбра бившето езерце, че наближава морето, отърси прокъсаното си тяло и избълбука: Дръж се! Малко остана, победата е близко!

Вонята се усили, реката се разля в малки лимани, големият град на морския бряг изсипа още една тлъста порция гнус. Но реката вече не забелязваше нищо. С последни усилия тя се носеше към прегръдките на морето.

Но не – морето беше горчиво солено. Морето беше смъртта на всяка сладка вода. „Това ли е всичко? – помисли реката. – Така ли ще завърши изпълненият ми със страдания живот?“ В един миг тя си спомни за детството в езерото, за дивите кози, за надвисналата канара, за редките туристи, които спираха да сръбнат от изворчето и хвалеха сладките, лековити води.

И тогава реката каза: Не, не така. Аз бях дотук. Аз не съм за теб, море. И си пое по обратния път. Реката потече нагоре.

На Лили и Димана

avatar

mittag

LEAVE A COMMENT

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.