Икономически модели ни ограбват

Те доказват, че заплатите са вредни за икономиката и че правителството не трябва да налага данъци на бизнеса. Крият се зад сложни математически формули и зад авторитета на глобални институции. Но истината вече огрява и в техния мръсен ъгъл

От Алекс Исуриета*

(Време за четене 30 минути)

Когато едно предприятие тръгне да фалира, то плаща каквото може и след това изчезва. Големите финансови институции са изключение от горното правило: това е нещо известно и вече доста критикувано. По-рядко се обсъжда фактът, че когато един икономически модел се проваля, сметката се плаща от реалния свят, но моделът остава невредим. Особено ако носи печата на някоя влиятелна международна организация.

Най-влиятелните макроикономически модели днес са тези, създадени от Международния валутен фонд, Организацията за икономическо сътрудничество и развитие и Европейската комисия. Те служат за анализ на национално и глобално равнище и на тяхна база се правят политически препоръки.

Централната ми теза е, че икономическите модели, които се използват от споменатите международни организации, не представляват обективни и научни инструменти. Те се градят върху предположения и убеждения и игнорират ключови аспекти от социално-икономическата система. Те дават силно изкривена картина на политическите въздействия.

Целта на това есе е да подчертае онези аспекти на глобалните икономически модели на международните организации, които им позволяват да оцеляват дори след като се провалят. По-конкретно, онези интуитивни и съблазнителни предположения, които прикриват тяхната неадекватност, оправдават тяхното опростенчество и обезсилват възраженята срещу тях.

Икономическият растеж: Механична фантазия с идеологически лостове

Когато по време на криза търсенето отслабва, производственият капацитет надхвърля действителното търсене. Домакинствата стискат парите си или плащат заеми, вместо да харчат, с което задействат низходяща спирала. Когато продажбите спадат, работодателите намаляват разходите за труд и отлагат покупката на капиталово оборудване. Това от своя страна води до нов спад на търсенето и ситуацията се влошава.

Нещо повече, спадът на инвестициите в капиталови стоки върви ръка за ръка със загуба на умения при работниците, които губят за дълго заетостта си. С времето ерозира общата производителност на икономиката. Когато през 2008 г. се разрази глобалната финансова криза, всички бяха съгласни, че тези негативни тенденции трябва да се овладеят с политически стимули.

Проблемът се крие в избора на размер, време за прилагане и естество на стимулите. Ето тук са важни предположенията на моделите. В разгара на кризата уж имаше сходство на мненията, но икономистите останаха разделени на два лагера по отношение на моделите за производство и търсене.

В единия лагер са input – output моделите на споменатите международни организации, базирани на т.нар. функция на съвкупното производство. Те твърдят, че след стимул за търсенето, при наличие на неоползотворен капацитет, производството може и да нарасне в началото чрез ангажиране на свободния труд и капиталово оборудване. Но след време започват да се проявяват вредните странични ефекти на стимулите.

Подведени от стимулите, работодателите увеличават търсенето на труд и капиталови стоки отвъд онова, което е действително необходимо. Това води до по-високи производствени и крайни цени. Инфлацията подкопава покупателната сила и реалното търсене се свива, защото парите купуват по-малко от същите стоки. Без увеличение на производителността – т.е. на продукцията, създавана със същото количество инвестирани труд и капитал, всеки стимул за търсенето ще доведе до същия резултат, но при по-високи цени. Това води до ценова нестабилност, безработица и куп нежелани ефекти. Историята е проста и почти достоверна.

Независимо колко находчиво изглеждат подобни модели, трябва да сме наясно с вредните им ефекти. Включването на технологичния прогрес в моделите, основани на производствената функция, е типичен пример как работи всичко това:

1) Технологията е знание, овеществено в оборудване. 2) Знанието е резултат от инвестиции в изследвания. 3) Инвеститорите няма да увеличат разходите си за изследвания, освен ако не им се гарантира желания размер печалби, чрез различни инвестиционни протекции. 4) Отправя се призив за инвестиционна и патентна закрила, дерегулация, премахване на „бюрокрацията“ и либерализация на пазара на стоки, която насърчава конкуренцията и награждава най-добрите иновации.

Паралелната линия на разсъждение засяга решенията за бюджета, например 5) по-ниски или нулеви данъчни ставки за инвеститори, като сигурен начин да се увеличат инвестициите в ново ободудване, съответно и производителността. По същия начин, 6) фискалната дисциплина се третира като необходимо условие за подобряване на инвестиционния климат. С подходящи фискални политики, 7) производителността ще нарасне в една дружелюбна към бизнеса среда.

Тези завладяващи сценарии осигуряват оправдания за промени, обещаващи по-бърз растеж в резултат на „дружелюбна към бизнеса“ среда: защита на печалбите, фискална дисциплина, по-малко бюрокрация. Моделът има достойнството, че предоставя математическа прецизност на политиците, които искат да знаят колко бързо и до каква степен ще видят ползата от взетите от тях решения. Но моделът е изграден върху спорни предположения.

Със сигурност са нужни големи емпирични и математически усилия, за да се изгради логически издържан модел, особено за световната икономика. И все пак пробният камък е дали тези математически формулировки достоверно изобразяват социално – икономическите реалности. Голяма част от „успехите“ на моделите на МО се дължи на съблазнителните истории, с които те завоюват обширните територии, лежащи между математическите умения и социално-икономическите феномени.

Ако тези истории се приемат за вярни, ролята на авторите на моделите вече се свежда само до промяна на параметрите в тях, или пък до прилагане на „шок“ върху някое уравнение, за да се стигне до резултат, който може да се приеме за достоверен – в смисъл, да отговаря на разказваната история.

Инфлацията на работните заплати е друг ограничител за икономическия растеж в моделите на международните организации. Моделите да прогнозират, че по-високо производство и заетост при задържане на ниска инфлация е възможно само при въвеждане на „гъвкавост на трудовия пазар”.

Звучи достоверно – особено в ушите на работодателя, че отмяната на правилата за определяне на заплатите или премахването на закрилата на работните места, намаляването на вноските за социални осигуровки, съкращаването на срока на изплащане на обезщетения при безработица и т.н., ще увеличат броя на предлаганите работни места.

Повече работници ще са принудени да приемат условията на работодателите. За това обикновено не се говори, но в моделите, описващи предлагането на труд, са вградени скришни очаквания, че политики на пазара на труда като придобиване на нови умения, обучения и по-висока заетост на жените, ще намалят натиска за увеличаване на работните заплати.

Безспорна е привлекателността на този ред на мисли. Различни варианти на неокласическия икономикс, който се преподава в повечето университети по света, предлагат модели, включващи тези интуитивни моменти. Политиците трудно устояват на тази проста интуиция, съчетана с количествените модели на международните организации.

Но по ред причини резултатите от тези модели са разочароващи. Провалът на техните рецепти за растеж и висока заетост е норма, не изключение. Как тогава авторите им продължават да държат на своите допускания и несбъдващи се прогнози – и запазват своята репутация?

Прости са аргументите, с които те обясняват своя провал: „политическата промяна не беше достатъчно силна“, „не беше избрана правилната последователност“, „нужно е повече време“, „други шокове попречиха на резултатите“, „политическа намеса не позволи на пазарите да работят“, и така нататък.

Търси се съвкупно търсене“: алтернативният модел на ООН

В другия лагер, който изцяло се отказва от функцията на съвкупното производство, моделите се базират на теориите за икономическия растеж, разработени от икономисти като Рой Харод, Евси Домар, Петрус Йоханес Вердоорн, Николас Калдор и други, спадащи към т.нар. пост-Кейнсианска традиция. ООН използва емпиричен глобален модел в техните рамки, с който изследва сценарии за алтернативни политики. В същноста си тези алтернативни теории за растежа се крепят върху две предположения.

Първо и най-общо, основното ограничение за една икономика (национална и особено глобална) е недостатъчното съвкупно търсене. То се наблюдава при ресурсите – труд, капиталови стоки и знание – които остават неизползвани или недостатъчно използвани в социално – икономическата структура.

Второ, от най-новата история става видно, че техническият прогрес обикновено е отговор на трайно увеличение на съвкупното търсене – особено ако равнището на работните заплати достатъчно дълго време се поддържа високо, а инвестициите и иновациите се подкрепят от правителствени програми, които насърчават изследванията, услугите и инфраструктурата, необходими за широкото разпространение на новите продукти.

Тук предположенията също са от значение. Моделът на глобалното търсене на ООН отчита риска, че инфлацията може да се покачи до равнища, които ще причинят нестабилност. Търсенето може да стане по-силно от способността на икономиката да произвежда с желаното темпо. Но практиката не е такава. Съответно, производственият потенциал се извежда от една проста функция на техническия прогрес, зависещ от миналата посока. При нея ръстът на текущия резултат се настройва с времето към натиска на съвкупното търсене.

Историята, която ООН използва, за да създаде сценарии за устойчив растеж, противоречи на съветите на МВФ, ОИСР и ЕК. Същността й е, че правителствата имат ефективна роля и тя е насърчаване на изследванията, социална защита, разпределяне на доходите, създаване на заетост – както и координация на стимулите за търсенето на глобално равнище. Тези неща не само че не са пречки за повишаване на съвкупната производителност, те я стимулират.

Паралелните истории например гласят, че изследванията в публични университети и други обществени институции са били и трябва да останат ключ към технологичния напредък. Изследователската и развойна дейност на частните компании трябва да се насърчава по начин, който води до нейното по-широко приложение и принос към бъдещото технологично развитие, и да се регулира в зависимост от социалните задачи.

Правителствените разходи за стоки, услуги, инфраструктура и соцални инвестиции може да допринесат за пълна заетост. Политиките по заетостта и работните заплати може да съхранят стабилния ръст на доходите и да създадат стимули за въвеждане на нови технологии. Траекторията на глобалния растеж може да се подобри, ако дисбалансите се коригират с повече разходи на страните с излишък, а не с по-малко разходи на страните с дефицит.

Който има – ще му се даде, който няма – ще му се вземе

Разпределението на доходите е сърцевината на икономическите макро-модели. За разлика от микро-моделите, при които заплатите са само разход, който отнема възможност за натрупване на печалби, макро-моделите изследват въздействието от заплатите и печалбите върху цялата икономическа структура. Ефектът на заплатите е ключов, тъй като те са едновременно и разходи на фирми, и доходи за домакинства. Те определят и решенията на фирмите да инвестират в различни сектори, и решенията на домакинствата дали да харчат своя доход.

Макроикономическите модели, които включват финансовия сектор, позволяват да се проследи също и въздействието на промяната в разпределението: например между заплати и печалби, решения за спестяване и портфейлно инвестиране. Каква изненада, малко макроикономически модели включват финансовия сектор.

Ранните модели на международните организации се градят на проста дихотомия, при която печалбите и спестяванията повишават инвестициите, а ръстът на заплатите ги ограничават. В по-новите им версии нещата се усложняват. Плащаните заплати и лихви продължават да са ограничение за печалбите, но фирмите също така може да се възползват от предполагаемите ефекти на технологичната промяна и от капиталовите пазари.

Тези модели различават два вида домакинства. Ограничените откъм ликвидност домакинства, които придобиват доход само от заплати и публични трансфери, ще увеличат консумацията си при увеличение на заплатите и социални политики, стига инфлацията да остане ниска. Но по-важни за процеса на пренастройване са домакинствата, които са богати на активи. Те ще увеличат консумацията си в зависимост от стойността на своето натрупано финансово богатство. Това богатство включва, най-важното, активи от капиталовия пазар.

Тук в сила са множество въздействия: ръст на заплати, натиск на цени, технологични и инвестиционни решения, спестявания, придобиване на финансови активи, лихвени равнища, цена на активите. Взаимодействието на тези сили е сложно и по правило зависи от специфичните условия, но моделирането му включва и значителен момент на лично усмотрение. В много от статиите, прегледани при подготовката на това есе, се акцентира върху ползата от насърчаване на инвестициите чрез поддържане на ниски заплати.

През последните години международните организации разбират все по-ясно, че когато разпределението на доходите се влошава, също и растежът се ограничава. Например “Световните икономически перспективи“ на МВФ от април 2017 г. Отделят цяла глава на анализа на динамиката на разпределението на доходите, използвайки модела, описан по-горе. Заключението твърдо предполага, че спадът на дела на труда в доходите се дължи на силите на технологията и глобализацията. Подчертава се, че има значително „компресиране“ на работните заплати в секторите с ниско и средно ниво на уменията, докато в секторите с високо ниво на уменията заплатите растат по-бързо от производителността.

Централната политическа препоръка гласи: технологичният напредък и глобализацията са екзогенни, тоест отвъд контрола на политиците. Политиката следва да се ориентира към образование, обучение на нови умения, увеличаване на дела на участващите на трудовия пазар. Тоест, с очакване за по-високи възнаграждения за труда, да се цели подкрепа за надграждане на трудовите умения. Но дали това няма да доведе до увеличено предлагане на работна сила, до “гъвкавост” на трудовия пазар, до ерозия на колективното договаряне, до по-ниски индивидуални доходи – за това не се говори.

Шарлатанството на финансите

Терминът „ финансово шарлатанство“ (Patnaik 2003) изразява начина, по който моделите на международните организации гледат на ролята на фискалната и съответно на паричната политика. Политическите препоръки тук остават подчинени на т.нар. монетарен подход към платежния баланс, разработен в края на 1950-те от холандския икономист Дж. Полак. Това бе товарният кон на Бретън Уудските институции по време на десетилетията на „структурно пренастройване“, налагано на развиващите се страни, особено след дълговата криза, започнала от Мексико през 1982 г.

В този модел, фискалното разточителство е главно обяснение за проблемите с платежния баланс и излизащата от контрол инфлация. С нарастването на фискалния дефицит се постига монетарна експанзия, която води до инфлация. Износът става по-малко конкурентоспособен, вносът се покачва, това насърчава бягството на капитали и влошава външния баланс. За тази „монетарна“ динамика няма друг лек освен драстични фискални съкращения.

Както обясни Патнаик и много други изследователи, това гледище преобладава през XX век и остава пропито в новите превъплъщения на моделите на МВФ, ОИСР и ЕК. Там се признава, че активната фискална политика и увеличените правителствени разходи понякога носят ползи – например напоследък се акцентира върху публичните инвестиции в инфраструктура (все пак, добрата инфраструктура увеличава печалбите на бизнеса и не е свързана с преки разходи за фирмите). Но страхът от дълга на публичния сектор остава огромен.

Читателят може би е запознат с традиционното становище, че дефицитът, поне до известна степен, изблъсква разходите на частния сектор. Приема се, че дълговото финансиране води до инфлационен натиск и покачва лихвените нива, което се отразява негативно на реалното потребление и инвестициите. Следвайки тази логика, всеки долар публични инвестиции би трябвало да жертва определено количество частни разходи. Нетният резултат ще е по-малък от похарчения 1 долар, но дългът ще се е увеличил с 1 долар.

Следователно, с покачването на дефицита и натрупването на дългове, БВП няма да се увеличи по желания начин в краткосрочен период, а в дългосрочен период ще е нужно пренастройване. Фискалните дефицити трябва да се свият. Често препоръката е да се поддържа балансиран бюджет, за да „има ред в дома“.

Модерните версии на тези модели прибягват до всякакви способи, за да изразят този базов ефект. Заради въздействието върху печалбите, насърчаването на бизнеса и т.н., по правило се препоръчва разходите за инфраструктура да се запазят – или да се правят „публично – частни партньорства“, при които публичният сектор финансира начинанията на частния сектор.

По същия начин, намаление на данъците и насърчителни трансфери към бизнеса се приемат като позитивни ефекти за бизнес климата, които привличат чужди инвестиции. Трансферите за бедните под формата на субсидии и правителствените текущи разходи в различни сфери (често изключвайки военните) се приемат за негативни средства.

Правителството можело да постигне фискална консолидация чрез повишаване на данъците върху добавената стойност (данъци върху продажбите). Всичко това очевидно са регресивни мерки, но те се оправдават с търсената финансова стабилност и подобрени дългосрочни перспективи за растеж. Те се съюзяват с аргументите, произтичащи от функцията на съвкупното производство, чиято „тотална факторна производителност“ се счита за накърнена, ако се прилагат споменатите фискални политики за преразпределяне.

В противоположност на съветите, отправяни към фискалната политика, вече е всеприето да се прибягва до експанзионистична монетарна политика. За да се стимулира търсенето, централните банки може да използват “прозрачни, дружелюбни към пазара” правила, при които лихвените равнища се понижават дори при наличието на слабо търсене. Това със сигурност би трябвало да стимулира инвестициите – така се приема, а и така не се влиза в досег с “корумпирани политици със запазени интереси”.

Ако погледнем назад, може да намерим политически изявления, че охлабването на фискалната политика е най-ефективно в присъствието на монетарна адаптация. Но рядкост са изявленията от рода “адаптирането на монетарната политика работи най-ефективно, когато е придружено от дефицитни разходи на правителството“. И все пак това трябва да е вече очевидно.

Уилям Уайт, бивш главен икономист на Банката за международни разплащания и внимателен наблюдател на политиката на централните банки, изпадна в почуда: „Да се кара икономическата кола с единия крак на спирачката, а с другия крак на газта, изглежда извънредно странно“.

В това се крие мъдростта на политическите препоръки на моделите, които доминират в МО: политиките, които насърчават активността на частния сектор и поемането на риск са природно оптимални. Но политиките, които увеличават влиянието на публичния сектор водят до намеса в ефективния пазарен механизъм и следва да се избягват.

Отново историята е интуитивна: частният сектор може да се грижи за себе си, тъй като грешките там се наказват със загуба. Тази теория през 1920-те се наричаше „Гледище на Министерството на финансите“, а през 1980-те бе наречена „Доктрината Лаусън“ на името на тогавашния финансов министър на Обединеното кралство. Но опитът от 1930-те, 1990-те и от финансовата криза от 2008-09 г. отново и отново демонстрират, че най-травмиращите макро-финансови кризи възникват вследствие на ексцесиите на частния сектор.

Проблемът на глобалната агрегация: сляпа вяра в предположения

За да се провери качеството на един модел, полезно е да се оцени как той решава множеството проблеми на агрегирането в процеса на намиране на глобално решение. Това не е така просто, колкото изглежда, тъй като цялото не е задължително сума от своите части. Частите от модела не са тухли, а по-скоро органични компоненти, които реагират при промяна на другите части от модела. За да стане още по-трудно, и по същата причина, агрегирането на времето не позволява да се твърди, че дългосрочните последици ще са кумулативен резултат от краткосрочни епизоди.

Два примера ще ни помогнат да си изясним този проблем. Първо, от перспективата на отделната фирма изглежда примамливо да се увеличи активността, когато разходите за труд намаляват. Тогава, ако моделът просто събере очакваните резултати на всички фирми, за които се счита, че се стремят да максимизират печалбата си, може да се допусне, че едно съкращение на заплатите ще доведе до голяма активност и инвестиции. Моделът обаче трябва да отчете и други връзки – например от заплати към потребителско търсене.

Второ, ако дефицитите на публичния сектор се покачват, непосредственият ефект ще е увеличение на публичния дълг. Но ако ефектът от тези дефицити е ускоряване ръста на БВП и повече правителствени приходи от данъци, след една или две години публичният дълг може да намалее, или пък да нарасне с по-малко от сумата от дефицитите от предходните години. Съчетано с по-бързото нарастване на БВП, това на практика може да доведе до свиване на съотношението дълг/БВП.

Повечето модели, които бяха разгледани тук, както и много други глобални макроикономически модели, са оценени емпирично с използване на голямо количество данни. Авторите на моделите се опитват да са „прави“ и да постигнат „смислени“, достоверни резултати. Но тъй като много аспекти на моделите не се поддават на измерване – например фактори като инвеститорско доверие, потребителски очаквания, желано ниво на богатство, инвестиционни предпочитания – или пък защото няма достатъчно данни за нужните променливи, ключови компоненти в тези модели се „калибрират“.

С други думи, авторите на моделите извеждат ключови отношения от предполагаем или предходен икономически ефект, за който те считат, че е важен и представлява реалността. Те настройват параметрите на уравненията си, за да ги направят в съзвучие със своите допускния.

Накратко казано, сърцевината на тези модели са условията, свързани с предлагането, а вниманието към търсенето е ограничено до краткосрочния период. Предлагането се детерминира от въображаемите характеристики на производствената функция, докато стимулите при търсенето крият огромен потенциален риск и съответно трябва да се допускат само в изключителни ситуации.

Има много други аспекти на глобалните модели на МВФ, ОИСР и ЕК, които се нуждаят от критично разглеждане. Накратко тук бе споменато дали проблемите на заплащането и заетостта може да се решат с обучение и образование. Такива мерки сами по себе си са желани, но те ще допринесат за честно разпределение и ще приведат системата в състояние на пълна заетост само тогава, когато политиките се ориентират в подкрепа на съвкупното търсене и поддържането му в размер, необходим за ангажиране на цялата работна сила.

Друг проблем при агрегирането е значителната тежест, която глобалните модели приписват на структурните реформи – например, че подобрена конкурентоспособност ще насърчи растежа чрез износ. Както бе отбелязано, в един икономически модел, изграден върху функциите на съвкупното производство, структурните реформи, които намаляват разходите за труд, насърчават конкурентоспособността във всяка страна и едновременно привличат инвестиции и намаляват цената на потребителските стоки.

Но не е ясно как ще се насложат ефектите за света като цяло. В един различен модел – този на ООН, структурните реформи, които потискат заплатите и увеличават неравенството в една страна, имат негативно отражение на другите страни и намаляват съвкупното търсене в света като цяло.

Недостигът на потребление и ексцесивните финансови спестявания може да отслабят търсенето и ръста на производството в дългосрочен период. Бюджетните съкращения, целящи намаляване на правителствения дълг, имат същите широки последици и са още един потенциален източник на нисък растеж или стагнация в глобалната икономика.

Главната цел на един модел

Системата от вярвания, която стои в основата на историите, разказвани от политиците, влияе и на дизайна на макроикономическите модели. Моделите, от своя страна, предопределят икономическите резултати, тъй като влияят на политическите реакции. Учени, политици, активисти, граждани – те трябва да са в състояние критично да оценяват дали историите са достатъчно убедителни, за да оправдаят взиманите на тяхна база политически решения.

Критичният поглед е особено важен за моделите на международните организации, чиито политически препоръки се прилагат отново и отново – независимо че толкова често се провалят и не могат да осигурят резултатите, които обещават. Други модели нямат достатъчно подкрепа от политиците: или заради различни господстващи убеждения, или защото политиците предпочитат да грешат с тълпата, вместо да са прави за себе си.

Моделите са добре структурирани математически формулировки, които изразяват системи от убеждения. Легитимно е да се подложат на съмнение резултатите, получени от дадени модели, ако има причина да се счита, че убежденията са неуместни. В крайна сметка, реалността е най-важният тест. Ако моделите постоянно се провалят в предвиждането на най-важните феномени, или не са в състояние да изразят избора на алтернативни политики, те трябва да бъдат променени – или най-сетне да отминат в небитието.

 

* Авторът е главен икономист на UNCTAD (Отделът за търговия и развитие на ООН). Оригиналният текст със заглавие „Economic Models That Reality Can No Longer Afford” е публикуван на 11 август 2017 г. на страницата на Института за ново икономическо мислене (INET).

Преводът на български език със съкращения се публикува от Bodil.bg със специалното разрешение на INET. Бележките по текста, както и списък на ползваната литература, са достъпни на страницата на INET. По-пълна версия на превода на това есе на български език е достъпна от тук.

 

 

avatar

mittag

LEAVE A COMMENT