Завръщането на мармотите

Тлъстите гризачи са важна брънка в хранителната верига

Остро изсвирване някъде пред мен ме стряска – съвсем като човешко, сякаш наоколо броди банда хулигани. След миг чувам същото вляво и вдясно от мен, след няколко секунди и зад гърба ми. Обграден съм от звук. Мармотите са ме локализирали.

Макар че след последната ледникова епоха алпийският мармот (Marmota marmota) е бил широко разпространен из европейските планини, включително в Западните Балкани, в по-ново време ареалът му се е свил до Алпите. Този едър бозайник осигурява 2-3 килограма чисто месо, в добавка към ценна мас и прекрасна кожа, така че на повечето места чисто и просто е бил „одран и изяден“. Събирали го главно по време на зимния му сън, когато лежал вцепенен в дупките си.

В Пиринеите мармотите изчезват преди 12 хиляди години и ги няма чак до 1948 г. Тогава ловни дружинки стигат до идеята, че ако заселят мармоти из високопланинските ливади, скалният орел ще отслаби натиска си върху популацията на пиринейската дива коза. Едновременно с това служители в националните паркове преценяват, че мармотът може да влезе в менюто на кафявата мечка и така хищните атаки върху добитъка ще намалеят.

Първи опит за разселване на алпийски мармоти в Испания прави д-р Марсел Кутурие, който пуснал на свобода шест едногодишни животни в долината Барада – без първоначални проучвания. През 1954 г. броят им вече наброявал 25. До началото на 1970-те във френската част на планината са интродуцирани 500 мармота, но много от тях се прехвърлят в Испания, тъй като животните предпочитат южните склонове на планините.

Операция „Мармот“ излиза много успешна. Към началото на 1990-те ареалът им включва 11% от площта на Пиринеите, а днес – близо 70 години след първите опити, те са още по-многочислени. Туристи говорят, че покрай някои туристически пътеки мармотите са станали толкова питомни, че позволяват на човек да се приближи на 2-3 метра от тях.

Личният ми опит с мармотите в долината Нурия, на 2200 м н.вис. в края на месец май 2017 г., сочи, че по правило те допускат човек на около 20-30 м от себе си, в един случай и на по-малко от 10 метра.

Научни публикации твърдят, че мармотите са стигнали до Нурия сравнително късно, през 1984 г. Седем години след първоначалното им заселване там вече е имало 5 колонии.

За около 3 часова разходка в долината, в посока връх Ноукреус, имах възможността да наблюдавам поне 30 мармота. Един от тях на няколко пъти пресече бурната река в ниското, минавайки по мост от сняг. Снегът не е проблем за тези животни. Може би го ползват за охлаждане, или за борба с паразитите, чувстващи се отлично в гъстата им козина.

Повечето мармоти стояха самотни на входа на дупките си: тъй като те се размножават в края на април, предполагам, че бременните женски се крият в подземните жилища, докато мъжките стоят на стража. За тези жилища биолози пишат (Жизнь животных. 1989 г. т. 7 стр. 205), че подземните им разколнения достигат 50-60 метра дължина. Мармотите си правят и отделна дупка за тоалетна, която заравят и изоставят, когато се напълни. Още едно жилище строят за зимния си сън. Прекарват до 90% от времето си под земята.

Наблюдавах и конфликт между два мармота. Единият се беше изправил на задните си крака и ме гледаше втренчено – всъщност не точно мен, отляво приближваше друг мармот. Опашките им стърчаха нагоре, козината им настръхнала. Натрапникът съвсем се доближи, разнесоха се ниски ръмжащи звуци, двете животни се сборичкаха и пришълецът отстъпи. В литературата се посочва, че мармотите са много миролюбиви животни, но какво ли не прави пролетта.

Освен изобилието от мармоти на толкова малка територия, порази ме и богатството на по-едри бозайници. В рамките на три часа видях няколко групи от по 2-3-4 пиринейски диви кози (Rupicapra pyrenaica pyrenaica), наричани още „исард“ – общо над 15 животни. От нашите диви кози ги отличават тънките и дълги над 30 см. рога и по-светлата окраска.

Ниско над мен прелитаха едри хищни птици. Тази, която успях да заснема, при по-близко разглеждане на снимката се оказа белоглав лешояд. Може би следващото заключение е прибързано, но сякаш първоначалната идея за интродукцията на мармота – да позволи съжителството на дивите кози и на едрите хищници, е проработила.

По обратния път – влакът отпътуваше в точен час и не можех да остана в планината по-дълго, хулиганските свиркания на мармотите бяха заглушени от групово блеене. Оказа се голямо стадо муфлони. Отново на малки групички – предимно майки с поотраснали малки, дивите овце заемаха пътеката пред мен и десния склон над нея.

Изненадах ги, като слязох отгоре – но и не се впечатлиха особено и бавно се оттеглиха. Някои животни ме допуснаха на 50-на метра. Видях и рогат мъжки, но по-далеч: пасеше, кацнал на канара на 200-300 м. от мен, докато наблюдаваше подопечните си женски. Любопитно е, че една женска имаше по кафеникавата си козина големи светли петна. Явно някой домашен ливаден красавец се е възползвал от миг невнимание на дивия мъжкар и е догонил майка й.

Споменах влак. В долината Нурия не води асфалтов път, само теснолинейка. Алтернативата е 3-4 часа пешком по стръмна пътека от най-високо разположеното село. И тъй като железопътният достъп пресява посетителите, Нурия спокойно може да се развива като бутиков ски курорт. Над романтичния хотел с изкуствено езеро отпред, на 1900 м н.в., има склонове, изсечени за ски писти. Има и лифт, който води до по-горна хижа.

Тези човешки занимания очевидно са внимателно преценени така, че да не пречат на дивите стада само на 2-3 километра нагоре в планината. Сравнението с българските ски курорти говори, че въпросът не се свежда до това дали в планините да се строят ски писти и лифтове, а по-скоро какъв брой хора се планира да ги ползват. И как да се гарантира, че човешкият поток в урбанизираната зона няма да окаже натиск върху цялата планина.

Интродукцията на мармота в Пиринеите дотук не е довела до видими отрицателни последици, но учените правят мониторинг за евентуален пренос на болести, тъй като по мармотите живеят паразити. В литературата не срещнах сведения за ерозия по склоновете заради дълбаенето на дупки или изпасване на растителността.

Преди шест години, посещение на малката каталунска планина Монсерат ме запозна с друг вълнуващ бозайник, който е бил успешно реинтродуциран – испанският ибекс (Capra pyrenaica). През 1995 г. са заселени дузина животни, към 2011 г. броят им надхвърляше 100. Явно Каталуния може да ни научи не само на футбол и туризъм, но и на усилия за възстановяване на дивото природно богатство, загубено в икономическия напредък.

Възможно ли е същото да се случи в България, на географската ширина на Каталуния? У нас са правени и продължават да се правят опити с различни видове, но дали с най-удачните? В дивечовото стопанство Студен кладенец край Кърджали отдавна се гледат зубри. Но който е виждал зубър достатъчно отблизо разбира, че това изключително едро животно трудно ще понесе средиземноморските жеги по голите кърджалийски хълмове и рехави дъбрави. Дълбоките хладни гори на Баташкия дял на Родопите биха му прилягали повече.

Не е ли по-лесно, с по-устойчив и широкообхватен ефект, интродуцирането на мармота? Този ценен и системно важен род е много пластичен. Тръгнал е преди 200 000 години от Северна Америка и е стигнал до Европа, минавайки през цяла Централна Азия. Заселен е успешно и в Карпатите през 1973 г., като в момента се наброяват 1500 румънски мармота. Освен да носи емоции на туристите, мармотът може да помогне за възраждане на популациите на едрите бозайници и хищни птици по високите поляни на Рила, Пирин – а защо не и на Витоша.

avatar

mittag

LEAVE A COMMENT